Тъкмо когато свърших тази работа, пазачите ми се приближиха и ме обърнаха по гръб, за да ми развържат ръцете, защото предстоеше да се нахраня. Изобщо тази сутрин падна голямо ядене, след което индианците започнаха да се стягат за път. Събраха стадата от паша и ги подкараха напред. Червенокожите воини, които не бяха заети с животните, останаха още малко в лагера, защото и без друго лесно щяха да догонят бавно придвижващите се стада. След около два часа юмите се разделиха на два отряда. По-малкият остана да пази пленниците, които както узнах по-късно са били освободени едва след два дни, за да няма време асиендерото да потърси помощ и да отнеме плячката на индианците.
Начело с вожда по-големият отряд с бавна езда последва тръгналите напред животни. Вързан върху един кон и охраняван от петима нови пазачи аз се намирах сред воините на този отряд. Когато потеглихме на път чух зад мен мормонът да вика:
— Farewell, sir! (На добър час, сбогом! Б. по.) Поздрави от мен сатаната, когато след няколко дни те посрещне в пъкъла с «добре дошъл»!
Дяволският му план, насочен срещу асиендата, беше успял и той явно беше убеден, че завинаги се е отървал от мен.
Насочихме се към гората с огромния дъб. Това ме изпълни с нова надежда, защото така се увеличаваше възможността да се натъкнем на бързащите да ни се притекат на помощ мимбренхоси, с които исках да се срещна при дъба. Ала при по-подробно размисляне ми дойде на ум, че при един сблъсък между юмите и мимбренхосите бих изпаднал в сериозна опасност. Нямаше как да не си помисля, че ако бъдат нападнати, юмите ще предпочетат да ме убият, а не да ме освободят.
Дали подобна среща щеше да ми донесе щастие или нещастие не знаех, но скоро стана ясно, че тя е невъзможна, защото юмите свърнаха надясно и поеха в тази посока покрай гората, докато по-малкият от братята заедно със сестрата, моите пратеници, бяха тръгнали наляво. Те бяха заобиколили гората откъм западната й страна, а ние се насочихме към източния й край, а тъй като тя се простираше на доста голямо разстояние, както изглеждаше пътищата ни толкова се раздалечаваха, че едва ли можеше да се очаква сблъсък между моите приятели и враговете ни.
Свечери се, а все още не бяхме достигнали края на гората.
Наложи се да се разположим на лагер кажи-речи до самите дървета.
Зачаках сигнала на младия мимбренхо. Той се разнесе едва след като вечеряхме и аз отново бях здраво увит и вързан в одеалото. Явно и този ден нямах възможност да избягам, но за мен беше много окуражаващо да знам, че наблизо имаше човек готов да ми помогне, който освен това съвсем точно следваше указанията ми. Доколкото успях да се ориентирам по силата на звука той бе дръзнал да се промъкне доста наблизо. Това бе възможно само защото се намирахме на самия край на гората, която му предлагаше сигурно прикритие. На сутринта продължихме пътя си. Бавната езда със стадата започна да доскучава на вожда и той реши да избърза напред и да изчака останалите там, където щяхме да спрем да пренощуваме. Той взе със себе си половината от своите воини както и мен с петимата ми пазачи. По този начин много ми объркаха сметките. Мимбренхото имаше единствената възможност безкрайно предпазливо да язди подир стадата, но не и след този откъснал се напред отряд. Следователно момчето щеше да пристигне при новия ни бивак едва след ариергарда и не беше трудно да се предвиди, че аз пак щях да се намирам вързан в онова ужасно одеало и безпомощен като дете нямаше да мога дори да помисля за бягство.
Наистина стана така както предполагах! Още преди обяд гората свърши. До обяд яздихме ту по тревиста, ту по неплодородна твърда земя, а после спряхме за няколко часа да си починем и да се нахраним. Следобед минахме също през подобни местности, докато най-сетне спряхме сред обширна зелена равнина. Там ядохме и след това отново ме увиха в одеалото. Изобщо беше като предишната вечер, само дето мимбренхото не дръзна да се приближи толкова много заради открития терен.
Едва когато се стъмни започнаха да пристигат стадата. Малко по-късно долових трикратното квакане на голямата зелена жаба и то приблизително от някакви си триста крачки. Само благодарение на тъмната нощ момчето можеше да се приближи толкова много. Но още преди разсъмване то трябваше да се върне доста назад, за да не го забележат. Клетият мимбренхо жертваше съня си без каквато и да било полза за мен.
Същото се повтори и на следващия и на по-следващия, четвъртия ден. Настъпеше ли някой благоприятен момент, то мимбренхото не беше наблизо, а чуех ли сигнала му, удобният случай беше вече пропуснат. Ала писано било петият ден да е по-щастлив за мен.