Още от сутринта пътят ни водеше през скалисти хребети, през тесни дефилета и мрачни клисури. Там индианците нямаше как да се разделят на два отряда, защото беше необходим двойно по-голям брой пастири и пазачи на животните. Имах твърде натрапчивото предчувствие, че този ден щеше да се окаже решителен за моята участ. По време на бивакуването ни по пладне никога не ме бяха връзвали в одеалото, а характерът на околните местности беше такъв, че позволяваше на моя съюзник да се скрие толкова наблизо, колкото на мен ми се искаше.
Малко преди слънцето да бе достигнало зенита си, ние тъкмо пресичахме една трудно проходима клисура, която правеше многобройни завои, когато най-неочаквано видяхме, че тя излизаше на покрита с трева зелена равнина. Никой и нищо не бе в състояние да удържи добитъка. Животните се втурнаха навън от теснината и за броени минути така се разпръснаха по примамливата морава, че ездачите видяха и патиха докато успеят отново да ги съберат.
Голямата уста заповяда на пазачите ми да ме отвържат от коня и да ме свалят на земята. Те насядаха около мен. Тъй като се намирахме в средата на лагера, аз лежах сравнително близо до входа на клисурата и можех да го достигна с някакви си четиристотин крачки.
От заповедите, които даде вожда, разбрах, че този ден той нямаше намерение да продължим пътуването си. Плячкосаните стада бяха толкова изтощени от големите преходи през последните четири дни, че се налагаше да им дадат почивка поне до сутринта. Заради по-продължителния престой индианците разпънаха шатрите, нещо, което не беше правено през последните дни. Докато вършеха тази работа, вождът се приближи и седна точно пред мен. Тъкмо когато се беше вече настанил на мястото си, прозвуча първият вик на голямата зелена жаба без някой от юмите да му обърне каквото и да било внимание.
Голямата уста седеше на земята по турски, скръстил ръце на гърди. Първо очите му се спряха за кратко време върху ранената му десница, а после неговият пронизващ поглед се впи в лицето ми. Личеше си, че иска да ме заговори. Петимата пазачи гледаха в земята. Не извръщаха очи нито към него, нито към мен. Страхопочтителното им очакване показваше, че разбираха важността на мига, когато вождът им желаеше поне в словесен двубой да премери сили с Поразяващата ръка. Тъй като упоритото ми мълчание само щеше да утежни моето положение, реших да му отговарям. Той поде разговора с въпроса:
— Ти се наричаш Поразяващата ръка, нали?
— Не се наричам аз така, а това име са ми дали прочути бели и червенокожи воини.
— Но те не са били прави. Ето, ръцете ти са вързани и не могат да смачкат и червей, а камо ли човек. Виж колко се страхувам от теб!
След тези думи той ме заплю. Останах напълно спокоен.
— Ако името ми действително не отговаря на истината, то твоето напълно отговаря. Наричат те Голямата уста и наистина си толкова устат, че едва ли има друг човек, който да може да се мери с теб по приказки. Ала аз на твое място никак нямаше да се гордея с подобно качество. Не е никакво геройство да заплюеш един вързан пленник, защото той няма възможност да се защити. Я по-добре ми покажи истинската си смелост по друг начин! Развържи ме и се бий с мен! Тогава ще се види кой кого ще смачка — ти мене или аз теб.
— Мълчи! — ревна ми той. — Ти си също като жабата дето се обажда ей там. Хората презират квакането й.
Току-що викът на голямата жаба се беше разнесъл за втори път. Думите на вожда ми дадоха повод спокойно да погледна към изхода на клисурата без да се опасявам, че така ще събудя подозрението на моите пазачи. По силата на звука предположих, че моят мимбренхо се намира много близо, сигурно беше нейде зад скалите в самото начало на теснината. Повдигнах още повече глава, за да може да забележи, че гледам натам и наистина зърнах една малка кафеникава момчешка длан, която се мерна за миг иззад ръба на голям каменен отломък, а после незабавно пак се скри.
В същия момент взех твърдото решение да не отлагам повече бягството си. След четвърт час трябваше да съм или свободен човек, или труп! Ето защо дадох такъв отговор, който иначе би бил направо смешен:
— Аз не презирам това квакане, а му се радвам. Ти знаеш ли гласовете на животните?
— Всичките ги знам.
— Нямах предвид това, а те попитах дали разбираш езика на животните.
— Няма човек, който да го разбира!
— Но аз го разбирам. Да ти кажа ли какво иска да ти съобщи жабата със силните си викове?