— Лъжеш се! Колкото е вярно, че чухме жабата, толкова е вярно и че не сте в състояние да ми причините каквото и да било зло.
— Е добре, тогава ще ти докажа, че съм прав. Отсега нататък винаги ще бъдеш увит и вързан в одеалото с изключение само на времето когато яздиш. Виж тогава как ще избягаш! Развържете му ръцете и му дайте месото, което му се полага, а после сам ще го «опаковам» в одеалото. В бъдеще винаги самият аз ще върша тази работа, за да се откаже този пес от всяка надежда за бягство.
Споменавайки за намеренията си да офейкам, аз играех опасна игра, но бях твърдо убеден, че ще я спечеля.
Един от пазачите ми донесе месо, а другите ми свалиха ремъците от ръцете. Решителният миг наближаваше. Въпреки това бях напълно спокоен и така и трябваше да бъде. Онзи, който в подобен момент се разколебае или разтрепери, едва ли ще има успех.
Нарязаха ми парчето месо на тънки филийки, които можех лесно да сдъвча без да използвам нож. Започнах да се храня бавно и с голямо удоволствие, сякаш нищо друго не ме интересуваше. Бях седнал и краката ми бяха в такова положение, че да мога мигновено да срежа ремъците. Животът ми зависеше от някакви си секунди.
Голямата уста ме наблюдаваше мрачно. Изглежда моето демонстративно нехайство, както и доброто ми настроение го възмути и той ми се сопна:
— Побързай! Нямам никакво желание да те чакам толкова дълго.
За да спечеля времето, необходимо да се наведа напред и да измъкна ножа, за да срежа ремъците на краката си, аз се престорих, че неочакваните груби думи на вожда ме стреснаха, изпуснах месото на земята и посегнах с лявата си ръка да го вдигна. Бях напълно сигурен, че очите на всички са се насочили към парчето месо и лявата ми ръка и ето защо в същото време спокойно бръкнах с десницата си под жилетката.
— Да побързам ли? — попитах аз. — Добре, ей сега. Внимателно гледай какво ще стане!
Още докато изговарях тези думи острият нож бе вече между краката ми — с енергично движение срязах ремъка, светкавично се изправих, стъпих с десния си крак върху рамото на вожда, прескочих го и с трескава бързина се втурнах към клисурата.
Когато след скока през главата на Голямата уста краката ми докоснаха земята, малко остана да се подкосят и да рухна там където си бях. Обаче знаех, че трябваше да продължа и това наистина ми се удаде. В първите секунди докато летях по меката трева с големи скокове зад гърба ми цареше пълна тишина, което беше резултат от изненадата на хората. Всички бяха като вкаменени от слисване, защото виждаха как смятаното от тях за невъзможно най-неочаквано ставаше действителност. Но съвсем скоро (бях изминал може би около седемдесет-осемдесет метра) индианците се отърсиха от вцепенението си и зад мен се разнесе такъв рев, сякаш закрещяха хиляди дяволи. Не се обърнах назад, а продължих да тичам. Налагаше се още от самото начало да напрегна всичките си сили, за да успея да се добера до коня си. В моето окаяно състояние сигурно нямаше да издържа дълго на подобна гонитба.
И ето че в този момент видях мимбренхото да излиза иззад скалата. В десницата си държеше своята пушка, а в протегнатата си към мен лява ръка видях да стиска моята карабина «Хенри». Той не остана на мястото си, а се втурна срещу мен. Преди още да се срещнем аз му подвикнах:
— Конете зад скалата ли са?
— Не. Зад първия завой.
— Колко крачки има дотам?
— Пет по сто пъти.
Лошо ми се пишеше! С изтръпналите си крака не можех да бягам още петстотин крачки без да бъда догонен. Следователно трябваше да потърся спасение в огнестрелното оръжие. Тичешком грабнах карабината от ръката на момчето, опипах затвора й и след като се уверих, че всичко е в изправност, изведнъж се почувствах много спокоен и сигурен. Веднага спрях и се обърнах с лице към преследвачите си. Както видях те не бяха губили време да вземат своите огнестрелни оръжия. Крещейки един през друг, те тичаха без какъвто и да било ред и порядък подир мен. Начело бяха моите пазачи заедно с вожда.
— Назад, ще стрелям! — извиках аз.
Юмите не обърнаха внимание на заплахата ми и се приближиха на някакви си стотина крачки от мен. Стрелях два пъти. Те дойдоха на деветдесет крачки — последваха още два изстрела. Индианците продължиха да се приближават — с още десет, двайсет, с трийсет крачки. На всеки десетина крачки стрелях по два пъти, а общо това направи десет куршума, всеки от които улучи някой от краката на преследвачите ми. Ранените падаха на земята. Останалите най-сетне се стъписаха.