— Назад! — отново им извиках. — Ще ви избия до крак!
Отново стрелях два пъти и улучих целта си. Смелият мимбренхо беше близо до мен и този път също стреля. Но докато аз само обезвреждах противниците ни, неговите куршуми убиха двама от тях. Преследвачите ни се спряха и не посмяха да продължат напред. Мнозина от тях се затичаха обратно към лагера си, за да вземат своите пушки. Но един от тях заслепен от своята ярост се хвърли срещу мен. Беше Голямата уста. Побеснял от гняв, той ревеше като диво животно и със здравата си лява ръка размахваше ножа — единственото оръжие, с което разполагаше в момента. От негова страна бе истинско безумие да се опитва да ме връхлети по този начин, беше чиста глупост и непредпазливост, които можеха да се обяснят единствено с обзелото го силно вълнение. Беше съвсем ясно, че животът му е вече в ръцете ми, но аз нямах намерение да му го отнемам. Вече го бях лишил от възможността да използва десницата си, нека поне лявата му ръка останеше здрава. Ето защо реших да го поваля с удар по главата. Вдигнал високо ножа, за да го забие в мен, той бързо се приближаваше. В мига, когато острието му се насочи към гърдите ми, аз светкавично отскочих настрани и незабавно замахнах с обърнатата наопаки карабина. Ударът на ножа «прониза» въздуха, ала прикладът ми го повали на земята с такава сила, че той остана да лежи неподвижно.
Щом видяха това, хората му закрещяха като луди, понеже си помислиха, че съм го съборил на земята, за да го убия. Онези от тях, които бяха изтичали за пушките си, вече започнаха да се връщат. Други, по-предвидливи от тях, се втурнаха към конете. Оставането ни на това място беше неразумно. И така ние се завтекохме към клисурата и когато навлязохме в нея, продължихме да тичаме, за да се доберем час по-скоро до конете. Момчето беше по-бързо от мен и ме изпревари. След като изминах около триста крачки, Мимбренхото изчезна вече зад първия завой. Почти веднага се появи яхнал коня си, водейки моя жребец за юздата. В галоп се приближи до мен. Метнах се на седлото тъкмо в момента, когато се появиха първите юми, въоръжени със своите пушки. Те стреляха по нас, ала в бързината не улучиха. Мигновено обърнахме конете си и ги пришпорихме да препуснат навътре в клисурата, поемайки обратно по същия път, по който бяхме дошли тук преди обяд.
И така вече бях свободен, но преди всичко трябваше да помисля за нещо друго. Тъй като Тимотео Прухильо беше разорен, ми се искаше да си получи обратно поне стадата. Но това можеше да стане само в случай, че очакваните мимбренхоси имаха време и възможност да ги отнемат от юмите. За съжаление не знаех къде се намираха понастоящем пасищата на враговете ни. Но понеже вождът им бе наредил да спрат да си починат един ден, вероятно в средата на времето, което им бе необходимо, за да се върнат при племето си, предположих, че юмите трябваше да яздят още четири дни докато се приберат у дома си. Ала този срок бе твърде кратък за мен и за мимбренхосите и едва ли щяхме да ги догоним преди това. Та нима нямаше някакво средство, с чиято помощ да забавим пътуването на юмите? О, имаше разбира се, и то много просто средство, с което разполагахме по всяко време, защото въпросното средство бях самият аз. Трябваше да ги подмамя да тръгнат да ме преследват колкото бе възможно по-надалеч.
Беше близо до ума, че те щяха да положат всички усилия, за да ме заловят отново. Но щом като стотина души не успяха да ме задържат, то колко ли бяха необходими, за да ме пленят пак? Несъмнено повече. Само че тези хора липсваха. Дори воините им бяха намалели с четиринайсет. За дванайсетте ранени някой трябваше да се грижи. А откъде щяха да вземат хора, които да отведат стадата?
След като всички тези мисли ми преминаха през главата аз стигнах до убеждението, че щом дойдеше на себе си, Голямата уста щеше да даде следните разпореждания: на първо време стадата да останат там, където си бяха, и имаше достатъчно трева за тях. Ранените също щяха да останат там, а заедно с тях и още толкова воини, колкото бяха необходими както за надзираването на животните, тъй и за наглеждането на ранените. Но всички други трябваше да се втурнат по следите на Олд Шетърхенд и да го заловят, за да възстановят честта на племето. Така че беше твърде вероятно по петите ми да тръгнат между четирийсет и петдесет преследвачи.
Ако свърнех наляво или надясно можех веднага да им избягам, но това щеше да е грешка. Щом загубеха следите ми, индианците веднага щяха да се върнат при стадата и да продължат пътя си към своите вигвами, а асиендерото нямаше повече да види животните си. Но тъй като исках да спася стадата му, трябваше да подмамя преследвачите да продължат да яздят по ясно видимите мои дири.