За да постигна целта си, аз не се отклонявах от пътя за асиендата. Не биваше и да бързам кой знае колко много, защото колкото повече ме догонваха, толкова по-настървено щяха да продължават преследването, а в такъв случай и през ум нямаше да им мине мисълта да се върнат. И заварех ли после при големия дъб да ме чакат мимбренхосите, с тяхна помощ щях да успея да пленя целия отряд на юмите и да побързам да се върна в лагера им, за да взема плячкосаните животни и да ги предам на законния им собственик. Едва ли можеше да има някакво съмнение, че без стадата си Прухильо щеше да се превърне в просяк. Къщите му бяха изгорели, горите и градините му бяха опожарени. Все още разполагаше с пасищата и ливадите, ала без добитък те не можеха да му донесат и пукната пара. Освен това нали вече бях чул, че съвсем не е тъй богат, както е бил някога.
Докато бодро яздехме в бърз тръс по пътя си споделих всички тези мисли с моя млад спътник. Също като възрастен човек той прие обясненията ми с пълно разбиране и накрая ме попита по своя делови маниер:
— Значи Поразяващата ръка смята, че по следите ни препускат петдесетина юми, нали?
— Най-малкото са между четирийсет и петдесет — кимнах аз.
— Но толкова много няма да могат веднага да тръгнат подир нас. Вождът им лежеше в безсъзнание и воините му ще се видят принудени да почакат докато се свести, за да чуят заповедите му.
— Прав си, но неколцина сигурно незабавно са препуснали по следите ни, за да открият накъде водят и така когато дойдат другите да не губят никакво време в търсенето им. Ще поговоря с първите преследвачи.
— Ще поговориш ли? — не скри учудването си момчето. — Наистина ли Поразяващата ръка смята да разговаря с тези копои, които искат да го разкъсат със зъбите си? Защо ще се излагаш на такава опасност?
— Много по-голяма беше опасността, на която се изложи ти, когато се промъкна до мен след опожаряването на асиендата.
— Трябваше някак да поправя голямата си грешка.
— А не ти ли се стори прекалено дълго времето през последните дни докато изчакваше удобен случай за бягството ми?
— Има ли човек търпение, никога времето не може да му се стори прекалено дълго, а щом един юноша иска да стане воин, освен с храбростта преди всичко друго е необходимо да се сдобие с търпение.
— Но ти нямаше възможност да спиш, защото нали през деня трябваше да ни следваш, а нощем всеки миг можеше да очакваш моето бягство!
— Един истински воин трябва да се стреми да се приучи да превъзмогва желанието за сън. Впрочем имах възможност да поспя достатъчно. Винаги когато тръгвахте на път лягах да подремна и едва след няколко часа пак поемах по следите ви. Стадата напредваха толкова бавно, че бързо успявах да ги догоня.
— Ти доказа, че в недалечно бъдеще от теб ще излезе храбър воин и мъдър съветник, когато вождовете свикват своите съвещания. Желаеш да имаш име. Още първия път когато седна с воините от твоето племе край огъня ще им кажа, че си достоен да носиш име.
— Уф, уф! — възкликна той и очите му радостно заблестяха, а гърдите му гордо се изпъчиха.
— Да, ще им предложа да ти дадат име.
— Ще го направиш ли? Благодарността ми ще е голяма като земята и ще трае докато съм жив!
— Решил съм да им го кажа.
— Но тогава те ще ме попитат какво име ми е посочил Великият Маниту и какъв амулет съм намерил. А аз няма да мога нищо да им отговоря.
Когато някой млад индианец възмъжее и усвои всичко каквото трябва да знае и може дотолкова, че вече пожелае да стане воин, неговото първо задължение е да си потърси име. Той се усамотява в някоя дива местност, за да гладува и да размисля над всички качества, които трябва да притежава един мъж, ако иска да стане истински воин и прочута личност. Самотата, гладуването и мечтите за велики дела го довеждат до особено превъзбудено състояние. Цялата му нервна система изпада в трескава и неконтролирана от волята дейност, тъй че най-сетне той получава какви ли не съновидения и халюцинации. Първият предмет, който му се появи, привиди или присъни в това състояние става негов амулет, негова светиня за целия му живот. Той се въоръжава, тръгва на път и не се връща преди да го е намерил, откраднал, завоювал или изобщо придобил независимо по какъв начин. Този предмет може да е голям или малък, може да е с най-странна форма, но независимо от това се зашива в кожа и се пази най-грижливо. Индианецът го взема със себе си по време на бойните си походи и го окачва на копието, което забива в земята пред вигвама си. За него този амулет е най-скъпото и свято нещо, което притежава. За да го запази той ще се бие отчаяно до последна капка кръв срещу когото и да било. Ето защо се смята за голяма чест и слава да отнемеш амулета на своя враг. Но пък не по-малък е и позорът когато изгубиш собствения си амулет независимо дали е станало по време на битка или при други обстоятелства. «Човекът без амулет» — няма по-страшна обида от това прозвище за един индианец. Един такъв презрян и отритнат човек сигурно няма да намери покой докато не се сдобие с амулета на някой от враговете си. Тогава този амулет става негов, а изгубената му чест се смята за възстановена.