— Изглежда ти дори не подозираш колко опасно е това! Воините на юмите са грабнали бойната секира и воюват срещу белите.
— Известно ми е, но не се тревожа, защото идвам като парламентьор и съм неприкосновен. Къде лагеруват сега воините на юмите, които са били в асиендата?
— Не е необходимо да го знаеш, понеже и без друго няма смисъл да яздиш толкова надалеч. Ако тръгнеш бавно по нашата диря съвсем скоро ще се натъкнеш на нашия вожд и петдесет негови воини.
— Благодаря ти. Сбогом!
Престорих се, че искам да продължа пътя си макар да бях убеден, че ще ми зададат и други въпроси. Именно тези въпроси бяха за мен от голямо значение, защото по тях можех да си направя заключение за онова, което исках да науча.
— Стой, чакай малко! — прозвуча заповеднически глас зад гърба ми. — Ти ни разказа само за асиендерото. Той е ходил до Урес заедно с един друг бледолик на име Мелтън, нали?
— Не видях бледолик с такова име.
— Но може би си срещнал друг, който се казва Ралф Уелър, или пък сина му Санди, а?
— Също не.
— Тогава навярно не си видял и отряда от наши воини, които трябваше да държат в плен тези бледолики в продължение на два дни?
— Не. Разговарях само с дон Тимотео.
— Къде?
— Сред развалините на неговия дом. Посетих асиендата, за да му върна парите, които му дължах и той пожела с тях да откупи своя добитък. Помоли ме да препусна подир юмите и да се спазаря с тях.
— Къде са парите? В теб или в него?
— В него са.
Юмите все още не ме бяха познали. След моя отговор те се спогледаха. Личеше си, че са объркани. Без да се съобразява с присъствието ми, воинът, който бе разговарял с мен, със замислено изражение на лицето каза на другарите си:
— Сигурно се е случило нещо. Асиендерото е още тук, но другите бледолики не са вече при него. А и нашите воини никъде не са се мяркали, макар че трябва да са тръгнали на път, за да се присъединят към нас. Дон Тимотео иска да си откупи добитъка.
Той има пари. В такъв случай всичко може да се обърка. Ами къде ли са многобройните чужди бледолики с техните жени и деца, които са очаквани от нашите братя, за да бъдат отведени в планините?
Другите двама мълчаливо поклатиха глави. Тогава той отново се обърна към мен:
— Преди малко не срещна ли двама конници?
— Да. Един бял заедно с някакъв млад индианец.
— Как беше облечен, белият?
— Като скитник.
— Какви оръжия имаше?
— Видях две пушки.
— Вярно е. Онзи пес мимбренхото ги е взел и му ги е дал. Тези думи бяха предназначени за неговите другари. После той продължи да ме разпитва:
— Бързо ли яздеха?
— Не. — отвърнах аз като рязко дръпнах юздите на коня си, за да го накарам да отстъпи няколко крачки назад. — Бяха слезли от седлата.
— Къде?
— Ей там зад мен сред храстите.
— Уф! Тогава трябва бързо да се връщаме, понеже тежката пушка на бледоликия бие чак дотук. Тя е мечкоубиец. А другата, по-леката стреля без прекъсване. Ела с нас! Ще препуснем обратно. Ще пресрещнем вожда и ти ще можеш да говориш с него.
— Тази работа не е чак толкова спешна. Почакайте още малко! Искам да ми дадете нещо.
— Какво?
— Вашите пушки и коне.
— Защо? Откъде накъде? — попита индианецът и смаяно ме зяпна.
— Ето защо! — изсмях се аз като с лявата си ръка свалих кърпата от долната част на лицето си, а с дясната насочих карабината «Хенри» към тях. — Самите вие казахте колко продължително и често мога да стрелям с тази пушка. Който от вас мръдне от мястото си ще получи куршум! А там в храсталака се е скрил мимбренхото с моя Мечкоубиец, чиито куршуми като нищо ще стигнат дотук.
От уплаха юмите се вцепениха и с широко отворени очи ме зяпнаха.
— Уф! Това е Поразяващата ръка! — процеди през зъби един от тях.
— Поразяващата ръка! Поразяващата ръка! — повториха другите двама.
— Да, аз съм Поразяващата ръка — кимнах, държейки дулото все още насочено към тях. — Не се опитвайте да обърнете конете си, иначе ще стрелям! Искахте да ме заловите, а самите вие сте мои пленници. Но аз ще ви пусна и ще ви разреша да се върнете при вашия вожд. Хвърлете пушките си на земята!
Като всички индианци при среща с непознати и юмите бяха взели пушките си в ръка, но те не бяха подготвени за стрелба. Тримата не се осмелиха да насочат оръжията си към мен, но въпреки това не се подчиниха на заповедта ми веднага.
— По-бързо или ще стрелям! Няма да чакам! — викнах им аз. — Едно… две…
Преди да кажа «три» те хвърлиха пушките си на земята.
— Слезте и отстъпете настрани! Те се подчиниха.
— А сега тичайте обратно! Който от вас се обърне ще бъде пронизан от куршумите ми!