Юмите се затичаха с все сила. Всъщност бе много смешно да ги гледа човек колко бързо си плюха на петите. Докато все още им бях в ръцете, те ми се подиграваха и присмиваха, но ето че сега бягаха като зайци пред дулото на пушката ми.
Скочих от седлото, за да събера пушките им и да задържа техните коне, които след офейкването на господарите си бяха станали неспокойни. В същия миг видях мимбренхото в пълен галоп да изскача от храсталака. Идваше да ми помогне.
— Уф, уф! — извика той още отдалеч. — Поразяващата ръка е вълшебник. Всичко му се удава, дори и най-трудните магии!
— Това не беше никак трудно — засмях се аз.
— Без борба да обезоръжиш трима неприятели и на всичко отгоре да им вземеш конете? Че кой би си го помислил? Много се разтревожих когато ми каза, че искаш да разговаряш с тях!
— Имах и един съюзник — изненадата. Така страхът им от моите пушки се удвои. Но трябва да тръгваме, защото другите юми могат да се появят всеки миг.
Вързахме трите пушки за седлата на новите коне. Мимбренхото взе в ръка юздите на едно от животните, за да го води, а аз хванах поводите на другите две. После тръгнахме отначало бавно през храсталака, а когато го оставихме зад гърба си и пред нас се ширна открит Терен, преминахме в галоп. Поддържахме този бърз ход само докато се отдалечихме достатъчно, за да не се чувстваме непосредствено застрашени. Щом стигнахме до едно място, откъдето храстите се виждаха само като тънка ивица на хоризонта, ние спряхме, защото за нас бе важно да подмамим преследвачите да яздят по-дълго по петите ни и именно заради това трябваше отвреме навреме да им даваме възможност да ни виждат, което щеше да поддържа будно тяхното усърдие и да разпалва настървението им.
Докато седяхме спокойно на конете, застанали близо един до друг, забелязах, че мимбренхото често ми отправяше скрити погледи. Досетих се, че сигурно искаше да научи за какво бях разговарял с тримата юми. Казах му. След като свърших, момчето помълча малко със замислен поглед, а после рече:
— Когато си при Поразяващата ръка с всеки изминал час научаваш все повече нови неща. Ето че малко след като узнах как един воин трябва да използва спечелените предимства, чувам и виждам как да постъпя, ако искам да изтръгна от някого нещо, което той не желае или не бива да ми каже. Сега вече знаем почти всичко.
— О, все още далеч не всичко. Най-важното си остана за мен неясно. На първо време узнахме, че по петите ни идват петдесет преследвачи, начело на които е самият вожд. Какво заключение можем да си извадим от този факт?
— Че стадата и ранените воини ще останат там където си бяха до завръщането на петдесетте юми.
— Правилно! Освен това сега знаем, че Мелтън и двамата Уелър са вече свободни и че асиендерото не е повече пленник, а знаем и че дори белите преселници са пуснати на свобода.
— Нима не научихме достатъчно?
— Не.
— Но нали за теб най-важното бе само да ги спасиш! Е, те са вече свободни.
— Свободни са, но къде са? Както разбрахме ще бъдат отведени в планините от братята на юмите, тоест, от някакви други юми. Всичко това ми се струва подозрително. Кои планини се имат предвид? Какво ще правят тези хора там? Та нали са напуснали родината си, за да дойдат тук и да работят в Асиенда дел Аройо! Защо тогава ще ги водят в някакви си диви и непознати планини? И то враждебно настроени към тях индианци?
— Не мога да ти кажа — отвърна момчето с комична искреност.
— Успокой се, и аз не знам, но няма да намеря покой докато не разбера. И още нещо! Асиендерото се е канил да ходи с Мелтън до Урес. Какво ли ще правят там двамата? При други обстоятелства едва ли щях да проявя някакво подозрение към това пътуване, обаче именно Мелтън е подлъгал индианците да дойдат тук, да нападнат асиендата, да я оплячкосат и опожарят. А ето че сега тръгва да язди за Урес заедно с разорения и собственик, докато неговите немски работници ще бъдат отведени от някакви индианци в планините. Прухильо е обвързан с тези преселници и мястото им е при него. Защо тогава ги разделят?
— Мислиш ли, че ще можеш да намериш отговорите на тези въпроси?
— Да. Веднага щом върнем стадата непременно ще отида в Урес. И най-накрая — къде са юмите, оставени да надзирават пленените бели там, където Мелтън се опита да ме убие? Ако пленниците наистина са вече свободни, пазачите им спокойно могат да последват вожда и своите съплеменници, поели на път доста преди тях. Те ще имат възможност да яздят бързо, докато ние със стадата напредвахме значително по-бавно. Та тези индианци би трябвало да са вече нейде наблизо.