— Може би ще ги срещнем още днес. ,
— Не е изключено и затова ще трябва да сме много предпазливи, за да не им паднем в ръцете. Но я погледни зад нас! Виждаш ли преследвачите ни?.
— Да, идват. Излезли са от храсталаците и са се спрели пред тях. Дали са ни забелязали?
— Разбира се. Сигурно ни виждат също тъй добре както и ние тях. Внимавай! Те ще се втурнат в галоп подир нас. Пак можем да препуснем напред, защото след като са ни забелязали и през ум няма да им мине да се върнат обратно преди да са ни догонили. Най-много да са били принудени да изпратят в лагера си онези тримата, на които взехме конете и затова е нямало как да участват в преследването.
Продължихме да препускаме по вече наполовина прекосената равнина, после минахме през няколко клисури, прехвърлихме някакви ниски планини и отново излязохме на открит равнинен терен. Там се простираше гора, край която бяхме лагерували на идване и която смятахме да достигнем привечер. Но този път ние двамата изминавахме съвсем по-други разстояния отколкото преди, когато пълзяхме като охлюви заедно със стадата, чиито следи все още се виждаха съвсем ясно. Дирята им бе толкова отчетлива, че кажи-речи образуваше добре очертан път.
Четвърта глава
Винету
Времето минаваше, на запад слънцето се спускаше все по-ниско. Вече почти докосваше хоризонта и едва ли можеше да сме кой знае колко далеч от онази гора. Но ето че в този момент момчето протегна ръка напред и каза:
Погледни, ей там се задават юмите, които са били оставени при пленените бледолики! Нали не биваше да се мяркаме пред очите им!
Той беше прав. Пред нас наистина се появиха конници. Беше доста многоброен отряд и хората яздеха в безпорядък. Поради голямото разстояние не бе възможно да се различи от колко души се състоеше, но твърде вероятно срещу нас да идваха онези юми, които бързаха да се присъединят към своя вожд. Ето защо, за да избегнем срещата с тях, ние свърнахме под остър ъгъл надясно и пришпорихме конете да препуснат с всички сили. Тайно се надявах, че приближаващите се ездачи все още не са ни забелязали, обаче съвсем не беше така. Докато следвахме новата си посока, аз няколко пъти се обърнах назад и видях, че един конник, отначало голям колкото малка черна точка, се отдели от отряда и се отправи към нас. Не бях взел предвид залязващото слънце. Ярката му светлина падаше в гръб на отряда, докато слънчевите лъчи така добре ни осветяваха точно пред очите на появилите се срещу нас ездачи, че навярно е било неизбежно първи да ни видят. Но все пак успокоително беше обстоятелството, че конниците не промениха първоначалната си посока, а изпратиха само един-единствен човек, който едва ли щеше да успее да ни настигне.
Отрядът продължи да язди по-бавно от запад на изток вероятно за да изчака връщането на самотния конник. И така нашите пътища образуваха прав ъгъл или двете страни на правоъгълник,. по чийто диагонал се движеше споменатият ездач. Следователно той трябваше да измине най-дългото разстояние, но въпреки това учудващо бързо напредваше. Бях помислил, че ще е невъзможно да ни догони при нашия енергичен галоп, ала фигурата му ставаше все по-ясна и по-ясна толкова бързо, че скоро бях принуден да призная заблудата си. Ако отначало ни беше изглеждал като малка точка, не след дълго нарасна до размерите на тиква, а после започнахме да различаваме и отделните части както на неговото тяло, тъй и на коня му, който първо имаше големината на малко кученце, но бързо наедря колкото овчарски пес. Той се приближаваше все повече и повече, макар че ние изобщо не намалявахме бързината си. Моят спътник неколкократно издаде едно смаяно «уф!», а и аз бях не по-малко удивен от невероятната бързина на това животно. В други страни и континенти съм виждал много благородни бегачи от чистокръвна раса, но тук в Северна Америка имаше само два такива коня, известни с подобна нечувана бързина, и това бяха двата врани жребеца, на чиито седла заедно с Винету толкова често бяхме гонили вятъра по прериите.
Винету! Неволно спрях коня си и засенчих очи с ръка. Ездитното животно на бързо приближаващия се индианец беше вран жребец. По тялото на ездача се виждаше нещо да се червенее. Зад него сякаш се развяваше тъмен воал и в същия миг забелязах как по приклада на пушката му искреше нещо металическо. Сърцето ми заликува. Червеният цвят беше от шарките на салтилското одеяло, което Винету винаги носеше около кръста си като шарф. Тъмният воал беше неговата дълга черна коса, а металическият блясък идваше от големите сребърни гвоздеи, с които бяха обковани дървените части на прочутата му Сребърна карабина, всяваща ужас сред враговете му.