Бях облечен по мексикански и ето защо все още нямаше как да ме познае, ала той познаваше много добре гласовете на моите пушки. Аз също различавах острия гръм на неговата Сребърна карабина и понякога се бяхме намирали един друг само с помощта на нашите пушки. Все още той бе толкова далеч, че не бе възможно да се различат нито отделни подробности от стройното му тяло, нито чертите на неговото лице. Тогава аз взех Мечкоубиеца и стрелях във въздуха. Тъй както препускаше в бесен галоп, ездачът дръпна поводите на жребеца си толкова рязко, че животното мощно се изправи на задните си крака и малко остана да се преобърне и да падне по гръб. Но после ездачът му отново го пришпори, изправи се на стремената и ликуващо извика:
— Шарли, Шарли!
Когато използваше английски език, апачът беше свикнал по този начин да изговаря името ми Карл.
— Винету, Винету, н’шо, н’шо — Винету, Винету, колко хубаво, колко хубаво! — отвърнах аз, насочвайки коня си към него.
Той се понесе срещу мен като вихрушка и в този миг много приличаше на някой митичен герой. Изпънал снага, Винету седеше гордо на гърба на летящия вран жребец, подпрял на бедрото си обкования с гвоздеи приклад на Сребърната карабина. Благородното му лице с бронзов оттенък и почти римски черти сияеше от радост. Слязох от седлото. Апачът изобщо не си направи труда да спре галопиращия жребец, а пусна карабината си на земята и докато враният кон прелиташе покрай мен, той се изхвърли като пружина от гърба му и се втурна с широко разтворени ръце да ме прегърне.
Да, ние бяхме приятели в пълния смисъл на тази дума. Неговият живот ми принадлежеше, както и моят беше негов. Мисля, че с това всичко е казано. И ето го сега пред мен в своето полуиндианско облекло, което му стоеше толкова добре. Докато се поздравявахме, неговият вран жребец потича още малко, а после като послушно и вярно куче се върна при него. Щом чу гласа ми, конят радостно изцвили и потърка изящната си глава в рамото ми.
Погледът на Винету падна върху моята кранта и по иначе толкова сериозното му лице пробягна лека усмивка.
— Клети Шарли! — каза ми той. — Къде си бил, какво си правил,. че не се е намерило за теб нещо по-добро? Но още от днес ще имаш далеч по-хубав кон.
— Какво? — бързо го попитах. — Нима Хататитла е с теб? Хататитла (Светкавица) се казваше моят вран жребец, а конят на Винету носеше името Илчи (Вятър, Вихър).
— През цялото време докато те нямаше, съм се грижил за него, а когато тръгвах, го взех със себе си, понеже очаквах да те срещна.
— Чудесно! С тези коне превъзхождаме всичките си неприятели. Но как се озова в Сонора? Нали искахме да се срещнем на север край Хила?
— Наложи ми се да отида при някои от племената на индианците пима, за да уредя възникналите помежду им спорове, и тогава се сетих за моя храбър червенокож брат Налгу Мокаши, вожда на мимбренхосите, когото не бях виждал толкова отдавна. Отидох да го посетя и докато седях край неговия огън, се завърна по-малкият му син заедно със сестра си. По-големият не беше с тях. Момчето ни съобщи какво се е случило, каза ни, че си искал помощ от мимбренхосите срещу техните врагове юмите. Незабавно събрахме сто и още половината от сто воини, запасихме се с месо за много дни и само три часа след като получихме вестта от теб, поехме на път. Доволен ли е Шарли?
— Благодаря на моя брат Винету! А дойде ли с теб и моят приятел, вождът на мимбренхосите?
— Как би могъл да остане у дома си, щом го призовава на помощ Олд Шетърхенд, с когото е пушил лулата на приятелството и който съвсем наскоро е избавил и трите му деца от смърт? С нас дойде и малкият му син. Не пожела да остане във вигвама си, защото брат му бил при теб. Ние двамата-имаме да си казваме толкова много неща, но сега се мятай пак на седлото, за да поздравиш първо Силния бизон и неговите воини!
Бих предпочел макар и набързо да си поговоря с Винету, ала това щеше да е против индианските обичаи. И така, възседнахме конете. Междувременно мимбренхосите бяха вече подминали мястото, откъдето бях свърнал в северна посока. Винету стреля веднъж с карабината си и нейният силен и рязък пукот достигна до тях. Те видяха, че се приближаваме най-миролюбиво, и спряха да ни изчакат. Зад нас яздеше моят малък мимбренхо, който не се бе осмелил да каже нито една дума, ала изпълненият му с възхищение поглед не се откъсваше от прочутия вожд на апачите.
Отдалече не беше възможно да се определи дори и приблизително броят на мимбренхосите, но след като се приближихме достатъчно, видях, че са около сто и петдесет ездачи, всичките въоръжени с пушки. Пред тях се беше спрял Налгу Мокаши, Силния бизон, моят верен, макар и малко суров и грубоват приятел. И той, и воините му бяха покрили лицата си с жълти и тъмночервени черти, техните цветове на войната, което показваше колко сериозно бе намерението им да ме подкрепят срещу юмите с всички сили и средства.