Вождът имаше здраво сложена кокалеста фигура. Очакваше ме пред хората си яхнал як сиво-жълтеникав кон. Беше отправил към нас изпълнения си с нетърпеливо очакване поглед, понеже отдалече не бе успял да ме познае. Когато се приближихме достатъчно, въпреки изрисуваното му с бои лице забелязах, че по него се изписа радостна изненада.
— Уф, уф! — възкликна той. — Та това е Поразяващата ръка, приятелят на нашите сърца, когото не сме виждали вече толкова много луни! Побързахме да дойдем тук, за да му помогнем в борбата срещу онези песове юмите.
Индианецът е свикнал да овладява и прикрива вълнуващите го чувства. Но радостта на мимбренхосите беше толкова голяма, че те й дадоха израз във всеобщо шумно ликуване. Силния бизон скочи от седлото, за да ме поздрави. Той явно очакваше да сторя същото. Според индианските обичаи ние бяхме длъжни да слезем веднага от конете, за да изпушим на място лулата на поздрава. Но аз останах да седя на коня си и само му подадох ръка.
— Душата ми е радостна да види Силния бизон, както и лицата на неговите храбри воини. Иска ми се да им кажа много неща и да им задам много въпроси, ала ние трябва да се махнем от това място, понеже юмите ще се появят всеки миг. Нега моите братя поемат с конете си в обратна посока.
— Нима тези кучета са по петите ти? Ще ги изчакаме тук, за да им вземем живота.
— Ако останем тук, те ще офейкат, щом ни забележат. Ето защо нека вождът на мимбренхосите постъпи както му казах. Препуснем ли бързо към гората, покрай която моят червенокож брат е преминал преди малко, ще можем да ги изчакаме, без изобщо да ни видят. Наистина те ще открият следите на моите червенокожи братя, обаче няма да успеят ясно да ги разчетат, понеже ще се погрижим поне донякъде да заличим дирята.
Преди вождът на мимбренхосите да може да ми отговори каквото и да било, получих отговор от съвсем друга страна. Нейде иззад ездачите се разнесе силно и радостно цвилене. Там един индианец държеше юздите на коня, който Винету бе довел за мен. Жребецът ме беше познал по гласа и ето че сега правеше усилия да се изтръгне от ръцете на воина и да дойде при мен.
— Хататитла! — извиках аз. — Пусни коня!
Червенокожият изпълни желанието ми. Вярното животно се втурна към мен, започна да ме души, а след като го погалих по стройния и красив врат и по дългата лъскава грива, то направи няколко скока около мен, изпръхтя и най-сетне се спря само на крачка.
— Уф, уф! — завикаха индианците, трогнати от тази сцена на силна привързаност. Да, това беше моят «Светкавица», конят, който не веднъж и дваж ме беше избавял от опасности и чиято бързина и интелигентност много пъти ми бяха спасявали живота. Той имаше същата индианска сбруя, която винаги бях използвал.
Метнах се направо на гърба му и стъпалата ми още не бяха докоснали стремената, когато животното подскочи едновременно и с четирите си крака във въздуха. После се затича насам-натам като куче, обзето от радостна възбуда, започна да описва кръгове и полукръгове, като ту се вдигаше на задните си крака, ту хвърляше къч. Оставих го кратко време да се налудува, но щом го притиснах по-силно с бедра, жребецът незабавно ми се подчини и спря точно пред Винету и Силния бизон, който отново беше яхнал коня си.
— Не бива да се бавим тук повече — предупреди Винету, — защото, юмите може да ни видят. Какво е разстоянието между Олд Шетърхенд и преследвачите му?
— Вероятно е толкова малко, че е възможно да се появят всеки миг.
Всеки друг на негово място би попитал най-напред за числеността на неприятелите ни. Обаче това дори не мина през ума на гордия Винету. Той взе ласото си и върза за него своето салтилско одеяло така, че да го влачи подир коня си, а после даде знак на воините да направят същото. Одеялата щяха доста да заличат следите ни, макар и не чак дотам, че напълно да изчезнат. Който яздеше подир нас, щеше да забележи, че някъде по-напред има конници, взели тази предпазна мярка, но нямаше да е в състояние да определи броя им. Юмите сигурно щяха да забележат дирята ни, но в никакъв случай нямаше да разберат колко ездачи са минали оттук.
Продължихме в лек галоп. Аз яздех между Винету и Силния бизон. Вождът не беше поздравил сина си нито с дума, нито с поглед, макар несъмнено да предполагаше, че момчето бе преживяло необикновени приключения. Такъв е индианецът. Сигурно мимбренхото обичаше детето си не по-малко, отколкото и всеки бял обича своето дете, но ако някой въпрос беше издал, че се е тревожил за сина си, това щеше да накърни достойнството му на мъж и вожд.