— Лъжеш се. От следите ни юмите ще разберат, че съм се присъединил към вас доброволно и следователно сигурно сте мои приятели. А те знаят също и че синът ти е с мен и навярно ще отгатнат кои сте.
— Ами броят на нашите воини?
— Вярно, няма как да го изчислят съвсем точно, но ако си напрегнат мозъците малко повече, догадките им няма да са далеч от истината. Когато се срещнах с вас, воините ти бяха спрели на конете си в голяма група, която бе доста разпръсната, така че отпечатъците от конските копита покриват твърде обширна площ.
— Но нали ги заличихме!
— Да, обаче следите от това заличаване все още се виждат и колкото по-широка е тази диря, толкова повече ездачи е имало на онова място. Ако юмите не стигнат до това заключение, заслужават да навлекат женски дрехи, а аз съм убеден, че ти ще схванеш по-лесно от тях за какво става въпрос.
Вождът на мимбренхосите се почувства малко засрамен и бързо отговори:
— Отдавна знаех, че така стоят нещата, но заговорих за това само за да го чуят и моите воини. Но защо Винету каза, че няма да разседлавате вашите два коня?
— Той смята, че юмите ще се опитат да ни заблудят, като си дадат вид, че се връщат, а после тайно ще заобиколят и ще ни нападнат в гръб. Винету иска да ги наблюдава, за да се убеди дали предположението му е вярно. Аз ще го придружавам. Ето защо нашите жребци, които и без друго са най-бързи, ще останат оседлани.
— Уф! Моите двама братя са прави. Нека постъпят както са решили!
По време на този разговор Винету беше седнал на земята. Силния бизон и аз се настанихме до него. Индианците разседлаха конете си, пуснаха ги да пасат на свобода и насядаха в кръг около нас, като не изпускаха животните из очи, за да не би някое от тях да се покажеше иззад образувания от гората ъгъл. В такъв случай съществуваше опасност да бъде забелязано от юмите. Един от воините се скри между храсталаците в самия край на споменатия горски ъгъл, за да следи кога очакваните врагове щяха да се появят.
Ако ние двамата с Винету не бяхме при мимбренхосите, навярно те всичките щяха да залегнат в засада. Макар че полагаха усилия да не забележим, че съвсем не бяха толкова спокойни, все пак вълнението им си личеше. А Винету изглеждаше така, сякаш изобщо не мислеше повече за юмите. Въпреки че се канеше да ги наблюдава и те можеха да се появят всеки миг, той без да бърза, извади своята лула на мира, което означаваше, че щеше да последва тържественото поздравяване, а то винаги отнема много време. Затова не беше никак чудно, че мимбренхосите слисано го зяпнаха. Но без да им обръща внимание, той отвърза от колана си красиво извезаната торбичка с тютюн, натъпка украсения с перца от колибри калюмет и се обърна към мен с думите:
— Тъй като ни се наложи да изчезнем толкова бързо от онова място, не можахме веднага да поздравим моя бял брат. Но сега имаме време и затова нека той изпуши с нас лулата на мира и на приятелството.
Докато още беше зает със запалването на тютюна, постът дотича и ни съобщи:
— Юмите се приближават толкова бързо, че съвсем скоро ще бъдат тук!
Воините около нас наскачаха, вождът им също понечи да се изправи на крака, но с укорителен тон апачът смъмри поста:
— Как си позволява мимбренхото да смущава Винету, когато той се кани да запали лулата на мира! Кое е по-важно — свещеният дим на калюмета или появяването на няколко кучета на юмите, които от страх веднага ще си подвият опашките и ще избягат?
Индианецът наведе глава.
— Нека мимбренхото се върне на мястото си и продължи да наблюдава враговете ни, за да ми каже по-късно, след като поздравим Олд Шетърхенд, че са изчезнали.
Постът бавно се отдалечи. Неговите другари нямаше какво друго да направят, освен отново да си седнат по местата, макар никак да не им беше лесно да овладеят обзелото ги вълнение. Вождът им навярно тайно се радваше, че поне той не беше веднага скочил на крака и не се бе изложил пред нас като тях.
Пушенето на лулата на мира е описвано толкова често, че тук спокойно мога да пропусна подробното му повторение. Иска ми се само да спомена, че измина доста време, преди повторно натъпканият с тютюн калюмет да обиколи от уста на уста всички присъстващи. Винету, Силния бизон и аз трябваше да държим прави и по една кратка реч. Дръпвахме силно по шест пъти от лулата и издухвахме дима към небето, земята и в четирите посоки на света. Другите индианци дръпваха само по два пъти и издухваха дима право в лицето на двамата си съседи.
И все пак не всички имаха право да вземат участие в тази церемония. Изключение правеха двете момчета на вожда. Те не се числяха към воините, все още нямаха имена и стояха прави извън кръга на мимбренхосите. Както споменах и преди, приемането в съсловието на бойците е свързано със спазването на строги условия и само в редки случаи някои от тях може и да не се изпълнят. Не по-малко обстоятелствена е и процедурата, по която трябва да мине новоизпеченият воин, за да изпуши за пръв път лулата на мира. Всъщност по правило той би трябвало сам да отиде да си донесе червена глина от Свещените глинени находища за направата на лулата. Но естествено живеещите далеч на юг племена нямат възможност да изпълнят това условие, ала в замяна им се поставят нови изисквания, които изпречват пред тях други, едва ли по-лесно разрешими трудности.