В продължение на няколко мига цареше пълно мълчание, но после някой извика «Юма-Шетар!» и тогава след него всички зареваха «Юма-Шетар», «Юма-Шетар!», без да помислят за юмите, които сигурно не бяха много далеч. Мимбренхосите се притекоха, за да стиснат ръка на новия най-млад воин. От предишното им неодобрение не остана и следа. Вождът им хвана и двете ми ръце и се накани Да започне някакво благодарствено слово, обаче Винету му попречи:
— Нека моят брат каже по-късно какво изпитва сърцето му. Сега нямаме нужното време. Денят преваля и скоро ще се стъмни. Ей там се е изправил нашият съгледвач, който иска да говори с нас. Настъпва часът, когато трябва да се заемем с проследяването на враговете.
Постът стоеше пред храстите. От поведението му можеше да се заключи, че вече няма какво да наблюдава, но заради предишните остри упреци индианецът не смееше да се приближи без разрешение. Едва след като Винету му махна с ръка, той дойде и ни извести:
— Юмите се появиха, но после пак се върнаха в посоката, откъдето и дойдоха.
— Докъде се осмелиха да се приближат?
— Двамата, които яздеха пред другите като съгледвачи, се спряха на мястото, където срещнахме Олд Шетърхенд. Там те изчакаха останалите юми, които после дълго оглеждаха всичко наоколо. Неприятелите ни продължиха още малко нататък по дирите ни, за да ги разчетат по-добре, а след това бавно поеха обратно.
Винету му кимна и се обърна към вожда:
— Силния бизон току-що чу, че съм бил прав. Юмите са се върнали, но само привидно, за да ни заблудят. Нека воините на мимбренхосите останат тук, докато ние двамата с Олд Шетърхенд се завърнем.
. Метнахме се на жребците си и тръгнахме на път тъкмо когато се беше смрачило вече толкова, че конските отпечатъци се различаваха много трудно. И тъй поехме в настъпващата нощ да наблюдаваме един неприятел, за когото само предполагахме, че не се намира вече в посоката, в която се бе отдалечил.
Колко често съм предприемал заедно с Винету подобна езда привидно напосоки, но благодарение на неговата невероятна способност да предугажда нещата винаги сме достигали целта си! Предварително се радвах на възможността и този път да се възхищавам на направо смайващата му интуиция.
Юмите се бяха върнали на изток. Но на нас и през ум не ни минаваше да ги следваме в същата посока, защото и аз като Винету бях твърдо убеден, че скоро са свърнали настрани. Представете си една гора, която на дължина може да се измине на кон приблизително за около два часа, а на ширина — за около половин час. Тя се простираше в посоката изток — запад. От южната и страна, близо до източния й край се намираше онзи често споменаван ъгъл, зад който бяхме оставили мимбренхосите, и следователно можеше да се очаква, че от първоначалната си посока юмите ще свърнат на запад, ще заобиколят гората покрай дългата й северна страна, ще се отправят на юг, а после ще тръгнат покрай южната й страна, за да ни нападнат в гръб откъм запад. Ние искахме да ги открием, да ги проследим и да ги наблюдаваме. Ето защо, стигайки до югоизточния край на гората, завихме на север и яздихме чак до североизточния й край. Там спряхме. До този момент изобщо не бяхме разговаряли. Сега попитах съвсем кратко:
— Кой ще продължи — ти или аз?
— Както желае Шарли — отвърна апачът.
— Тогава нека Винету язди нататък. Той има по-остър слух от мен.
— Безпогрешното ухо на «Светкавицата» ще помага на моя приятел. Какъв сигнал ще уговорим?
— Няма да използваме обичайния крясък на орела, защото по тези места не гнездят орли.
— Нека Шарли имитира пумата, която особено през нощта тук често се среща.
След тези думи той смуши коня си и се отдалечи толкова тихо, че едва долових стъпките на Илчи. Разделихме се, понеже не знаехме дали юмите щяха да се придържат близо до гората или не. Ето защо един от нас се налагаше да се отдалечи от другия по-навътре в равнината. Самият край на гората образуваше многобройни завои, които юмите сигурно нямаше да следват. Трябваше макар и приблизително да се опитаме да предугадим линията, по която се движеха неприятелите ни, а за това бяха необходими опит, остри сетива и интуиция. Ако се намирахме твърде далеч от тях, те щяха да преминат без да ги забележим.
Смуших коня, бавно се отдалечих на известно разстояние от гората, после спрях на едно място и слязох от седлото, за да легна на земята. Моят вран жребец започна да пощипва трева.
— Хататитла, итешкош — Светкавица, легни! — заповядах му аз.