Той се подчини и повече не откъсна нито стръкче трева. Шумът, който причиняваше докато пасеше, щеше да ми попречи да доловя далечните и съвсем тихи звуци. Лежах до самия кон, за да мога по-добре да наблюдавам и чувам всичко. Нали Винету беше казал, че слухът на Хататитла ще ме улесни, а и аз знаех, че мога да разчитам на него.
Умното животно лежеше с глава, обърната на изток, откъдето очаквах юмите. От време на време то я вдигаше и, душейки внимателно, поемаше по-дълбоко въздух през ноздрите си. И ето че след като лежахме така около четвърт час, тихото дишане на коня изведнъж премина в силно пръхтене. Той наостри уши и изви глава по онзи особен начин, който означаваше само едно — напрегнатост. Самият аз все още нищо не чувах.
В този миг жребецът изпръхтя още по-силно, но не и страхливо, както би направил ако се приближаваше някое хищно животно.
Идваха хора. Сложих длан върху ноздрите на врания жребец и леко ги притиснах. Тогава вече знаех, че животното нямаше да издаде никакъв звук, а и нямаше да помръдне от мястото си.
Сравнително ясно можех да виждам само на десетина крачки и ми оставаше единствено да си пожелая посоката, в която се движеха приближаващите се хора, да не води право към мен. За малко опасенията ми да се оправдаят. Долових глух шум от множество конски копита.. Те идваха все по-близо и по-близо и то както изглеждаше право към мен. После смътно се открои тъмната маса, образувана от коне и ездачи. Вече нямаше как да се изправя и да се отдалеча, понеже щяха да ме забележат. И така прилепих се плътно до моя жребец и здраво натиснах муцуната му към земята.
Ето че силуетите им изплуваха и то за щастие не чак толкова близо, както се опасявах първоначално. Първият от тях мина на коня си на около трийсетина крачки от мен. Подир него последваха и останалите, яздейки по повече хора един до друг. Не можех ясно да различавам фигурите им, но броят им горе-долу бе същият-това бяха юмите.
Най-накрая идваха още двама позакъснели конници, които се бяха отклонили малко по-наляво от другите и следователно щяха да преминат може би на някакви си петнайсетина крачки от мен. Моят жребец и собственото ми тяло образуваха в гъстата трева ясно открояваща се тъмна маса, която от толкова малко разстояние лесно можеше да бъде забелязана. И наистина — двамата спряха конете си и се загледаха в посока към мен. Останех ли да лежа неподвижно, те сигурно щяха да се приближат. Трябваше да ги изплаша. В случая най-доброто средство щеше да е уговореният с Винету сигнал. Ами ако наистина ме помислеха за някой ягуар и стреляха по мен? Но надеждата ми се градеше именно върху това, че нямаше да стрелят, защото, от тук изстрелът лесно можеше да стигне до мимбренхосите.
Ето че единият от индианците насочи коня си към мен. Тогава аз се полуизправих, за да си придам по възможност големината и силуета на животното, което исках да имитирам, и изревах кратко и гневно като раздразнена пума, приготвила се за защита. Човекът извика от уплаха и светкавично дръпна коня си назад. А когато изревах повторно, двамата побързаха да изчезнат подир другарите си. Слава Богу, че моят хитър номер мина толкова успешно! А колко лесно ревът на пумата можеше да подмами всички юми да се върнат!
Те едва си бяха отишли и аз току-що пак бях възседнал жребеца си, когато Винету се появи.
— Къде са? — кратко попита той.
— Ей там пред нас.
— Защо моят брат Шарли изрева два пъти? Веднъж щеше да е достатъчно.
— Защото юмите ме видяха и трябваше да ги подплаша.
— Уф! Тогава Олд Шетърхенд е имал голям късмет! После дълго време не разменихме нито дума. Мълчаливо следвахме индианците. Докато се държахме на такова разстояние, от което все пак успявахме да ги различаваме, макар и като неясни силуети, те нямаше как да ни открият. В никой случай не можеха да доловят стъпките на конете ни.
Така продължихме да яздим около два часа покрай северната страна на гората а после минахме край западната й граница и най-сетне свърнахме на юг. Изричайки собствените ми мисли, Винету каза:
— Тъй като юмите не знаят къде точно се намират мимбренхосите, скоро ще изпратят съгледвачи.
— Моят брат е прав. После ние бързо ще ги изпреварим, за да заловим разузнавачите.
Понеже ширината на гората не беше значителна, скоро стигнахме до югозападния й ъгъл. Там юмите спряха, за да избегнем каквато и да било среща с тях, ние се върнахме малко назад.
— Нека Шарли вземе юздите на моя кон — обади се Винету. — Трябва да видя къде са се разположили юмите на лагер и какво правят.
. Той скочи от седлото и бързо и безшумно се отдалечи. Останах да го чакам на около четиристотин крачки от неприятелите ни. От лагера им не се чуваше или виждаше каквото й да било, защото те не посмяха да запалят огън. Дори не подозираха, че мимбренхосите, от които толкова се пазеха да не ги забележат, са на два часа път от тях.