— Мен за лош човек ли ме смяташ?
— Да, но може би ще намеря някакъв начин да се застъпя за теб.
— Тогава говори! Какви са условията ти?
— Готов съм, доколкото е възможно, да смекча участта, която те очаква. Може би ще се застъпя и за освобождаването ти, но в замяна настоявам да ми кажеш самата истина.
— Каква истина?
— Ще те разпитам какво знаеш за Мелтън и Уелър и съдбата ти ще зависи от искреността на твоите отговори.
— Питай! Готов съм да ти дам всички сведения.
— Само че не сега, а по-късно, понеже вече се намираме пред нашата цел.
Наистина беше така, както му казах. Благодарение на бързите като вятър жребци почти неусетно бяхме изминали разстоянието до мимбренхосите. Вече се приближавахме до бивака им. Затова дръпнах поводите на конете и забавих техния бяг. Продължихме ходом. Скоро пред и около мен изникнаха силуетите на няколко индианци, които насочиха пушките си към мен и ми заповядаха да спра.
— Олд Шетърхенд е! — подвикнах им. Тогава те свалиха оръжията си и ни пуснаха да минем.
Без да палят огън, мимбренхосите се бяха оттеглили в гъстия мрак на гората. Щом чуха името ми, неколцина от тях се притекоха, за да ме водят, защото постовете трябваше да си останат по местата, а иначе никак нямаше да ми е лесно да намеря мястото, където седеше вождът. След като забеляза двата коня, той си помисли, че се завръщам заедно с Винету. Но когато спрях пред него и скочих от седлото, Силния бизон видя, че на другия жребец седят някакви други хора, и ме попита:
— Връщаш се без вожда на апачите? Къде е той и кои са двамата мъже, които ми водиш? Защо не слизат от коня?
— Защото не могат. Тук сред дърветата е съвсем тъмно и ти няма как да забележиш, че са вързани върху жребеца.
— Вързани ли са? Тогава са пленени кучета на юмите, а?
— Да.
— Много добре! Никога вече няма да се видят свободни, а се надявам, че и Голямата уста също ще ни падне в ръцете. Свалете ги от коня и ги вържете на близките дървета!
След като издаде тази заповед, мимбренхото се накани да обърне гръб на пленниците, но аз го подканих:
— Ти спомена за вожда на юмите. Няма ли да огледаш пленниците малко по-внимателно?
Вождът се приближи до Илчи, вдигна поглед към предния ездач и сепнато направи крачка назад.
— Уф! Голямата уста! Чуйте, храбри воини на мимбренхосите, Голямата уста е наш пленник!
— Голямата уста! Голямата уста! — разнесоха се викове сред червенокожите. Те се забутаха един през друг и се скупчиха около врания жребец, за да се убедят с очите си, че казаното е истина, а от устата им се посипаха ругатни и проклятия. Въпреки че вождът на юмите беше вързан върху коня, те като нищо щяха да го смъкнат на земята, ако не им бях попречил!.
— Назад! — извиках им повелително. — Този пленник е мой. Свалете ги и двамата, но веднага ги вържете всеки върху отделен кон, защото се налага без бавене да тръгнем срещу юмите,-които лагеруват зад онзи ъгъл, образуван от врязалата се в равнината гора. Винету е съвсем близо до бивака им и ги наблюдава.
— Ще ги нападнем ли? — осведоми се Силния бизон. — Вероятно не. Мисля, че не е необходимо да се бием. Нямах време, да се посъветвам с Винету, но той сигурно споделя мнението ми, че ще успеем да пленим неприятелите си, без да се пролива кръв било от тяхна, било от наша страна.
— Толкоз по-добре, защото после всичките ще умрат на кола на мъченията и във вигвамите на мимбренхосите ще настане голяма радост. Чуйте, вие воини, Поразяващата ръка нареди да тръгваме!
След две минути индианците бяха на седлата и в галоп поехме обратно по пътя, по който току-що бях дошъл. Не се интересувах повече за пленниците, но бях убеден, че зорко ще ги пазят. Докато яздех начело заедно със Силния бизон, аз му разказвах какво се беше случило.
— Моят брат Олд Шетърхенд се е намирал в голяма опасност — каза той, щом свърших. — Воините на мимбренхосите знаят, че пумата даже и през нощта няма да нападне конник. Тях не би могъл да излъжеш. Успял си да се изплъзнеш от онези песове юмите, защото кратуните им са пълни с мухлясала слама. Значи мислиш, че няма да се наложи да се бием, а?
— Да.
— Юмите са страхливи жаби, но понеже са многочислени, съм убеден, че ще се защитават.
— Онзи, който се защитава, трябва да е бил нападнат, а ние няма да ги нападаме.
— И въпреки това ще се предадат, тъй ли?
— Да. Всичко останало ще научиш по-късно, когато разговаряме с Винету. А сега нека побързаме да отидем при него!
Полетяхме в галоп покрай гората и така препускахме чак до мястото, където се бях разделил с Винету. Той стоеше там изправен на лунната светлина и ни чакаше. Слязохме от седлата. Вързахме конете за най-крайните дървета, а пленниците бяха поставени под най-строг надзор. Червенокожите налягаха на по-тъмни-те места, където лунната светлина не достигаше, и скоро наоколо се възцари такава тишина, че само някой много добър и опитен разузнавач на юмите би успял да ни открие.