Останах сам с Винету между последните дървета, откъдето можех добре да огледам какво е положението. От тази страна нямаше лунна светлина, но все пак бе възможно да различим всеки един от легналите юми. Някои от тях се бяха тръшнали на земята таМ, където бяха слезли от конете си, но другите спяха един до друг в редица. Всеки беше сложил оръжието до себе си. Вдясно от тях пасяха конете и двама червенокожи крачеха насам-натам край тях, за да връщат обратно онези животни, които се отдалечаваха твърде много. Винету посочи към двамата и ми прошепна:
— Нека моят брат Шарли се заеме с единия, а аз — с другия. Той понечи да се промъкне към пазачите, но аз го задържах:
— Винету може би забеляза, че тези постове се сменят на всеки час, а?
— Да.
— Тогава ще ни открият твърде рано. Трябва да почакаме.
— Шарли е прав. Едва след като пръстенът около лагера се затвори, може да ни е безразлично дали ще ни открият, или не. Нека моят бял брат се върне и каже на Силния бизон да тръгва с хората си.
— Добре! Аз ще го придружа. Тъй като знам къде са застанали последните постове от нашата верига, ще мога да му покажа къде точно да затвори кръга. ,
— После пак ще дойдеш при мен, нали?
— Да. Къде ще те намеря?
— Ще те чакам тук на това място.
Докато се връщах, прибягвайки от човек на човек, аз се уверих, че всеки от нашите шейсет воини е на мястото си. Невъзможно беше за юмите да направят пробив откъм тази страна.
Щом пристигнах при Силния бизон, той веднага даде заповед за тръгване. Всеки взе юздите на коня си в ръка и се подредихме в дълга върволица, начело на която застанахме ние двамата с вожда. И този път най-напред стигнахме до горския ъгъл, а после започнахме да се подреждаме в голям полукръг, чийто диаметър представляваше линията, образувана от края на гората, а центърът — бивакът на юмите. От време на време на равни интервали оставяхме по един човек заедно с коня му и продължихме така, докато и последният индианец зае мястото си.
Този полукръг беше отдалечен от лагера толкова, че оттам до мимбренхосите не можеше да достигне куршум. Всеки от воините трябваше най-напред да завърже своето животно за забито в земята колче, после да пропълзи напред около двеста крачки, да остане легнал на мястото си и там да изчака настъпването на деня. Този отряд беше взел конете си, за да могат хората незабавно да преследват неприятелите, които евентуално успееха да си пробият път през веригата. Ездитните животни на шейсетимата, залегнали в гората, бяха оставени по-назад под надзора на онези петима мимбренхоси, които имаха и задачата да пазят пленниците.
Тези двеста крачки, с които воините напреднаха, затвориха кръга. Двамата крайни червенокожи от единия полукръг влязоха в допир със съответните двама свои другари от другия полукръг. Конете на юмите също останаха затворени в кръга от мимбренхоси. Налагаше се да ги измъкнем оттам и тогава юмите ни бяха сигурно в ръцете.
Легнах на земята и на ръце и крака запълзях към мястото, където ме очакваше Винету. Той ме видя и също пълзешком тръгна да ме пресрещне.
— Само преди броени минути пазачите се смениха — съобщи ми той. — Предишните двама веднага си легнаха и сигурно вече са заспали.
— Тогава можем да започваме. Къде ще отведем тези двама пленници?
— В гората при нашите хора, които ще ги надзирават. —
— Не ми се иска. Онези воини трябва да насочат цялото си внимание към бивака, а ако им възложим и да пазят пленниците, е твърде възможно да намалят своята бдителност. Предостави тези двамата мъже на мен! Ще ги събера с вожда им, където няма да могат с нищо да ни напакостят, докато тук като нищо е възможно да ни издадат с викове за помощ.
— Шарли е прав. Нека той се заеме с човека, който се приближава ей там, водейки коня.
Един от двамата пазачи бавно връщаше някакъв жребец, отдалечил се твърде много от другите животни. По посоката, в която крачеше, горе-долу можеше да се прецени накъде се е отправил. Запълзях натам и на едно удобно място останах легнал на земята между два коня. Човекът се приближи, спря се недалеч с гръб към мен и вдигна поглед към небето.