Пропълзях под корема на един от конете и щом се озовах съвсем близо зад пазача, светкавично се изправих, с лявата си ръка го стиснах за гърлото, а с десния си юмрук го ударих в слепоочието. Той рухна на земята и аз го завлякох настрани.
Огледах се за другия пазач, Винету го беше вече сграбчил и повалил. Апачът допълзя при мен, влачейки своя пленник след себе си също като мен. Замъкнахме юмите до двамата най-близко стоящи постове на мимбренхосите и на първо време им ги предадохме да ги пазят. Следващата ни работа беше да отведем конете. Това не беше трудно, понеже навсякъде докъдето им бяха позволили да се движат, те бяха вече опасли тревата и явно имаха голямо желание за нова паша. Като вървяхме възможно по-приведени, ние подкарахме две от животните към линията на нашите постове, зад която те веднага пак започнаха да пасат. Лека-полека и другите коне доброволно ги последваха. Щом забелязаха, че никой не ги спира, те се отдалечиха толкова много, че накрая стигнаха чак до нашите коне, където от само себе си се спряха и останаха.
И така номерът ни успя. Апачът се върна на своя пост. Сега вече, когато бяха обградени, а конете им — отведени, юмите можеха да се събудят. Нашите бяха готови да се сражават. Оставаше ми само да пренеса двамата пленени пазачи при техния вожд. Отначало и единият, и другият бяха в безсъзнание, но междувременно бяха дошли на себе си. Бях ги поверил в ръцете на опитни воини, но те не бяха успели да ги вържат. С нож в ръка мимбренхосите седяха пред юмите, за да ги принудят да мълчат. Необходима беше помощта ми, за да завържем ръцете им на гърба. Използвахме собствените им ласа. Забраних им да издават каквито и да било звуци и ги накарах да ме последват. Те не се възпротивиха, понеже нямаха възможност да се защитават, а и изпитваха страх от револвера в ръката ми.
Тръгнахме да обхождаме полукръга, образуван от нашите постове, и така се добрахме до южната страна на гората, където Голямата уста и другият пленен воин се намираха под зоркия надзор на петимата мимбренхоси. Изглежда той се разгневи немалко, като видя, че водя вързани още двама от неговите хора. Най-важното беше да му докажем, че воините му са обградени и че нямаше да успеят да си пробият път през веригата на мимбренхосите. За тази цел трябваше да му покажа нашите позиции. Ето защо освободих краката му, един по-дълъг ремък стегнах около кръста му, а после вързах другия му край за колана си и тогава му казах:
— Сигурно Голямата уста много иска да види своите воини. Нека дойде с мен и аз ще му ги покажа.
Изненадан, той ми хвърли кажи-речи радостен поглед, но после изглежда се сети за предпазните мерки, които току-що бях взел, за да съм сигурен, че няма да ми се изплъзне, и като смръщи вежди, недоволно измърмори:
— Накъде ще ме влачиш? Да не би да отиваме в нашия лагер?
— Не съвсем, но ще стигнем близо до него. Все пак се надявам още преди обяд да изпълня желанието ти и да те заведа при твоите хора.
В своето незавидно положение Голямата уста не можеше да направи нищо друго освен да ме последва. Най-напред го отведох до мястото, където в самия край на гората стоеше първият ни пост, а оттам продължихме между дърветата. Докато вървяхме, го предупредих:
— Запомни какво ще ти кажа! Отсега нататък докато не ти разреша, да не съм чул нито дума от теб. При първия ти опит да си отвориш устата острието на ножа ми ще се забие в сърцето ти! Ето, чувстваш ли го?
Извадих ножа си и през дрехата леко го боднах в гърдите. Той се изплаши и с приглушен глас умолително каза:
— Недей! Ще мълча. Няма да чуеш от мен нито звук. Вождът на юмите беше видял първия пост залегнал на земята. Отправихме се към втория. Тъй като там под короните на дърветата беше съвсем тъмно и не беше изключено мимбренхото да ме вземе за неприятел, на няколко метра от него аз тихичко му подвикнах:
— Аз съм, Олд Шетърхенд. Случили се нещо?
— Не, юмите все още спят.
Продължих заедно с Голямата уста от един пост до друг, разменяйки с всеки от тях по някоя дума, за да разбере вождът на юмите по какъв начин хората му са обградени. При другия край на веригата от постове в гората се натъкнах на вожда на апачите. Щом видя кого водя, той незабавно отгатна намеренията ми.
— Идваш, за да се убедиш, че никой от враговете ни няма да успее да се измъкне оттук, нали? Какъв срам и позор да си предводител на толкова за нищо негодни хора! Събудят ли се, ще изпаднат в ужас, защото ще разберат, че ако не се предадат, ще ги избием до крак!
Пак продължихме нататък от пост на пост, но вече на открито през равнината, докато накрая обходихме и този по-голям полукръг. Там се срещнахме със Силния бизон, който командваше тази част от воините си. Той не беше толкова проницателен като Винету и не се досети защо съм взел със себе си Голямата уста. Затова ме попита навъсено: