— Загубен е — процеди през зъби вождът. — Ей сега някой изстрел ще го просне на земята!
— Няма — отвърнах аз. — Ще го пленят също както и аз плених тебе.
— Но той сигурно ще се съпротивлява и ще вдигне шум.
— Няма да може. Нали знаеш къде е застанал Винету. Твоят воин ще мине близо край него и вождът на апачите ще го нападне в гръб и ще го залови, както и аз постъпих с теб. Внимавай!
Случи се точно така, както бях предвидил. Юмът продължи да върви най-безгрижно, но после видяхме как зад него светкавично се изправи апачът. След това двамата бързо изчезнаха, защото паднаха в тревата. Малко по-късно Винету отново се появи. Беше сграбчил противника си и заедно с него изчезна между дърветата.
— Плени го — изръмжа Голямата уста.
— И то толкова безшумно, че хората ти нищо не забелязаха. Сам виждаш колко безпогрешно се действа от наша страна. И все пак бих предпочел този човек да беше имал възможност и време да се развика.
— Защо?
— Защото в такъв случай вече щеше да е настъпил решителният миг. Кому е нужно това дълго чакане? Нашите воини са нетърпеливи да чуят сигнала за нападение.
Приближих два пръста към устата си, сякаш се канех да свирна. Тогава вождът на юмите побърза да ме помоли:
— Стой! Недей още! Почакай малко!
— Защо? Не можете вече да избегнете участта си.
— Може би ще можем! Нали ти сам спомена нещо подобно, докато отивахме при мимбренхосите.
— Не си спомням.
Разбира се, само се преструвах, за да засиля тревогата му. Той продължи по-настоятелно:
— Невъзможно е да си го забравил — нали поиска да ти кажа истината!
— Истината ли? Ах да! Спомних си! Но тя няма да може да ви спаси, защото ти няма да направиш каквото ще поискам от теб.
— Какво е то?
— Да подканиш воините си да сложат оръжие и да се предадат. Изпаднал в затруднено положение, той сведе поглед към земята. Аз обаче нарочно засилих смущението му с думите:
— Но подобно обещание от твоя страна ще е безсмислено. Нямам ти доверие и предполагам, че замисляш някаква коварна хитрост и затова ще дам сигнала. Нека сражението започне.
— Почакай още малко и чуй какво искам да ти кажа!
— Тогава говори, но по-бързо! Нямам намерение да си губя времето напразно.
— Съществува ли възможност воините ми да бъдат пощадени и ако се предадат, да им върнете свободата?
— Ще ти отвърна само едно: може би.
— А също и аз да остана жив и да ме пуснете на свобода?
— Това е далеч по-трудно. Вината на хората ти е по-малка от твоята. Извършил си толкова тежки злодеяния, че е необходима някаква извънредно важна причина, за да се избавиш от участта си. Силния бизон в никакъв случай няма да пожелае да те помилва. Към него изобщо не би трябвало да се обръщам.
— Но към теб и към Винету мога, нали?
— Пак ще кажа — може би. Първо искам с най-големи подробности да узная как си се запознал с двамата бледолики, които се наричат Мелтън и Ралф Уелър, защо те накараха да нападнеш Асиенда дел Аройо и какви са намеренията им относно белите преселници. Готов ли си да ми отговориш на всички тези въпроси?
— А ти готов ли си да ме спасиш?
— Да, стига да ми е възможно.
— Тогава ще ти кажа каквото искаш да знаеш. Само че сега нямаме време. Събуди ли се още някой от воините ми, не бива да очакваме, че пак ще бъде заловен все тъй тихомълком. А вдигне ли се шум, воините ви сигурно ще стрелят.
— Прав си!
— А видят ли веднъж мимбренхосите кръв, после ще ти е много по-трудно, ако не и невъзможно, да ни спасиш!
— И аз съм убеден в това — обадих се с безразличие.
— Затуй побързай! Преди всичко гледай да предотвратиш кръвопролитието! После ще ти разкажа всичко. Кълна ти се!
— На клетвата ти мога да повярвам само ако я подкрепиш с лулата на мира.
— Сега нямаме време да пушим калюмета. Може да го направим и по-късно.
— Много добре, но едва ли е възможно да ти имам доверие.
Помисли само колко трудно ще ми е да те спася, тъй като Силния бизон сигурно решително ще се възпротиви!
— Не е речено, че ще узнае нещо, ако през нощта тайно прережеш ремъците ни.