Когато говореше Винету, всякакъв гняв неизбежно отстъпваше и всяка обида бързо изчезваше. Той се зае да наблюдава неприятелския лагер, където вълнението и възбудата се бяха уталожили. Събралите се юми спокойно се съвещаваха, като от време на време се обръщаха ту на една, ту на друга страна, за да хвърлят по някой поглед към позициите ни. Все още уговореният половин час не беше изтекъл, когато единият от тримата пратеници се върна и съобщи следното:
— Тримата най-възрастни воини на юмите желаят да разговарят с Поразяващата ръка, Винету и Силния бизон. Ще им разрешите ли да дойдат?
— Да, но ако са невъоръжени.
— Ами ако не се споразумеете и те предпочетат да се бият, тогава ще могат ли свободно да се върнат при нас, без да им се случи нещо лошо?
— Те са парламентьори и ще могат да се върнат откъдето са дошли.
Човекът се затича към лагера, за да предаде това съобщение и не след дълго видяхме тримата юми да се отправят към нас. Те бяха оставили одеялата си и дори се бяха съблекли голи до кръста, за да ни покажат, че не носят скрити оръжия. Когато Силния бизон разбра какво предстои, той отново се присъедини към нас.
Тримата пратеници минаха покрай своя вожд, без да го погледнат, което обаче в никакъв случай не беше признак на презрение. Те идваха просто като пълномощници на своите съплеменници и поне в този момент той не беше техен вожд. Щом спряха пред нас, тримата ни поздравиха. После един от тях, вероятно най-възрастният, се обърна към мен със следните учтиви думи:
— Вождът на юмите Голямата уста е пленен и ни заповяда да се предадем. Поразяващата ръка е уговорил с него условията. И най-възрастните ни воини не си спомнят подобен случай. Ето защо юмите се събраха на съвещание без вожда си, за да вземат някакво решение. Те ни изпратиха при теб, за да се уверим дали получената заповед все пак не може да се промени. Ти и твоите двама прочути червенокожи братя ще ни разрешите ли да видим воините, които са ни обградили, както и да огледаме какви позиции са заели?
— Уважавам съображенията ви и знам, че за вас няма никакво спасение — отвърнах им аз. — Затова ще изпълним желанието ви. Винету, великият вожд на апачите, ще ви вземе под закрилата си, за да не би някъде по пътя да ви се случи нещо лошо. А сега вървете, но гледайте да се върнете най-късно след четвърт час, за да ми съобщите решението си! Това е последният срок, който ви давам.
Те ми обърнаха гръб и последваха Винету, за да обходят цялата верига от наши хора. Завърнаха се, когато зората вече надвиваше лунната светлина. По лицата на тримата мъже се виждаше, че в тях се води вътрешна борба, чиито външни следи се мъчеха да скрият, което обаче не им се удаваше изцяло. Това беше борба между гордостта и чувството за неизбежно унижение. Със сведени към земята погледи те мълчаха минута-две, а после най-възрастният се обади:
— Олд Шетърхенд беше наш пленник и все пак нищо лошо не му се случи. Нима сега ще се отнесе към нас с цялата си строгост?
— Не е ваша заслугата, че не ми се е случило нищо. Но защо си хабим думите на вятъра? Нека воините на юмите ми кажат какво са решили!
— Разбрахме, че нашият вожд Голямата уста не е могъл да даде друга заповед. От всички страни дулата на пушките ви са насочени към нас, а докато сме спели, сте ни взели и конете, чиято бързина можеше да ни спаси.
— Значи се предавате, така ли?
— Ние сме твои пленници.
Той наблегна на думата «твои». Искаше да бъде мой пленник, понеже бях обещал да ги освободя.
— Тогава вървете да предадете оръжията си! Но един по един! Никой не бива да се приближава, преди да сме свършили с предишния.
— А ще ни разрешите ли да задържим поне амулетите си?
— Великия дух пожела да ни паднете в ръцете. Той е отвърнал лицето си от вас, тъй че и без друго вашите свещени амулети са останали без никаква стойност, но въпреки всичко ще ви спестя това голямо унижение и ще ви позволя да запазите вашите амулети и калюмети.
Това бе поне известна утеха за съкрушените им сърца. Те се приготвиха да се върнат в лагера си. След като изминаха десетина-петнайсет крачки, индианецът, с когото бях разговарял, се спря, обърна се й ме погледна. В погледа му прочетох няма подкана да се приближа, тъй като изглежда имаше да ми казва нещо. Знаех какво е то и се отправих към него.
— Нека Поразяващата ръка ми прости, че пак ще говоря! — каза той. — Но знам, че другите двама ваши предводители не бива да чуят думите ми.
— Говори, но бъди по-кратък!
— Вярно ли е, че Олд Шетърхенд е обещал тайно да ни пусне на свобода?