— Да, но ако вашият вожд изпълни обещанието си.
— Какво е то?
— Не ми е разрешил дави го казвам.
— Ами ако не го изпълни?
— В такъв случай ще приема, че и аз не съм давал никакво обещание.
— Тогава ще му напомним, че трябва да удържи на думата си. Хау!
След тази потвърждаваща дума той се накани да си тръгне, но пак се спря и попита:
— Накъде ще ни отведете?
— Все още не сме решили. А сега стига толкова приказки. Нека най-сетне приключим с тази работа!
Докато тримата старейшини се връщаха, ние избрахме трийсет мимбренхоси, които да образуват кръга, където юмите щяха да оставят оръжията си. Добре въоръжени, нашите воини застанаха един до друг на около петдесетина крачки от бивака. Едва бе образуван кръгът, когато индианецът, с когото бях разговарял, се приближи пръв, за да предаде оръжията си, както и някои други предмети. Стоях наблизо и за да съкратя цялата процедура, побързах да извикам още няколко мимбренхоси, които получиха задачата да претърсват джобовете на юмите и да проверяват съдържанието им. Щом видя какво правим, Винету се притече с неколцина други, за да сложи точка на предаването на врага, като връзваха обезоръжените юми и ги слагаха легнали в тревата. Така постъпвахме с всеки от противниците си и работата вървеше бързо. Самите юми имаха достатъчно ремъци и ласа, които използвахме. Трудно беше само да различим дали даден предмет от джобовете им е лично тяхна собственост или произхождаше от асиендата, още повече че често на бял свят се появяваха неща, за които бих могъл да се закълна, че са отмъкнати от асиендата, обаче собствениците им заявяваха, че са амулети, а нали им бях обещал да им оставя тези свещени за тях дреболии.
Голяма част от предобеда бе вече изминала, когато най-сетне приключихме. Юмите лежаха един до друг като чували в картофена нива. Оръжията им образуваха голяма купчина и щяха да бъдат разпределени между победителите още сутринта. Беше се събрало доста голямо количество от предмети, за които предполагах, че са собственост на асиендерото. Дадохме ги на един мимбренхо да ги пази.
После седнахме да се нахраним. Никой не остана гладен, понеже и едните, и другите носеха хранителни провизии. Тъй като все още не бяхме спали, решихме по време на горещите обедни часове да почиваме. Привечер щяхме да потеглим на път, и то към мястото, където оставените от юмите пазачи лагеруваха при плячкосаните стада и ранените. Смятахме да пленим воините, а стадата да върнем на асиендерото.
Разпределянето на оръжията премина твърде оживено и шумно. Всеки искаше да получи пушка, а тъй като пушките на юмите не струваха кой знае колко, често избухваха спорове и кавги. За да въведем спокойствие и ред, се налагаше да се намесваме енергично с някоя и друга строга дума.
Образуваният от воините ни кръг отдавна беше разтурен и ние лагерувахме на сянка в края на гората. Всеки, който не беше на пост, спеше, за да събере сили за продължителната езда, понеже мислехме да спрем чак при целта си. При големия брой на пленниците се налагаше да бдят на пост десет души едновременно. На всеки час ги сменяха други воини. Винету, Силния бизон и аз се сменяхме от своя страна също на всеки час, за да проверяваме дали десетте пазачи си вършеха съвестно работата.
Бях поел първата стража, а след мен идваше редът на Винету. Когато по-късно вождът на мимбренхосите отново ме събуди да застана на пост почувствах се кажи-речи още по-изморен, отколкото бях преди, и станах, за да се поразкърша. Десетте поста се разхождаха нагоре-надолу и толкова строго надзираваха пленниците, че сигурно никой от тях нямаше да успее да направи дори и опит за бягство. Понеже беше вожд, за Голямата уста бяха избрали едно място малко настрани, където той лежеше неподвижно и изглежда спеше. Но когато преминах за втори път край него, той отвори очи и ме повика. Приближих се и го попитах какво иска. Вождът не скри учудването си:
— Как може Поразяващата ръка да ми задава такъв въпрос! Имам едно-единствено желание — да бъда свободен!
— Вярвам ти! Когато бях твой пленник и аз го имах.
— Но сега си на свобода. А кога и аз ще бъда? Още днес ли?
— Още днес? — попита учудено. — Ти беше заспал и навярно продължаваш да сънуваш, а?
— Съвсем не сънувам. Освен теб са будни само десет войни. Че кой ще ти попречи да срежеш ремъците ми? Направиш ли го, ще скоча върху гърба на най-близкия кон, ще препусна в галоп и ще изчезна, преди някой да се е сетил да ме преследва.
Това нахално искане ми се стори толкова забавно, че избухнах в смях, от който се събудиха някои от спящите индианци, а всички постове обърнаха погледи към мен.