Имаше едно нещо, което Крес знаеше за героите, и то бе, че не можеха да устоят на девойка, изпаднала в беда. А тя се намираше в голяма беда.
Глава четвърта
Скарлет допря памучния тампон до ъгълчето на устата на Вълка и поклати глава.
— Може и да не уцелва често, но като уцели веднъж, държи влага.
Въпреки драскотината, която пълзеше по челюстта му, Вълка грееше, очите му сияеха на лампите в лечебницата.
— Ти видя ли как ме препъна точно преди да замахне? Дори не разбрах какво става. — Вълка потърка замаян с ръце бедрата си, докато краката му подритваха масата за прегледи отстрани. — Май най-сетне започва да се получава.
— Е, добре, доволна съм, че се гордееш с нея, но ще бъде хубаво другия път да не те удря с металната си ръка. — Скарлет отмести тампона. Кучешкият зъб беше срязал устната на Вълка и раната продължаваше да кърви, но вече по-слабо. Тя взе една тубичка с мехлем. — Имаш си нов белег в колекцията, но подхожда на този от другата страна, така че поне ще има симетрия.
— Белезите ми харесват — и той сви рамене, а очите му пробляснаха дяволито. — Навяват ми хубави спомени за разлика от преди.
Скарлет беше сложила малко от мехлема на върха на пръста си, но спря. Вълка беше впил очи във възлестите си ръце и страните му поруменяха едва забележимо. За миг Скарлет също пламна от горещина, припомняйки си нощта, която бяха пропътували без билети с влака Маглев. Беше прокарала пръсти по бледия белег на ръката му, беше докоснала с устните си неясните следи от рани на лицето му. И той я бе сграбчил в прегръдките си…
Тя го бутна по рамото.
— Спри да се хилиш така — каза му и намаза лекичко раната с мехлема. — Раната ти ще започне пак да кърви.
Той мигновено стана сериозен, но когато се осмели да вдигне поглед към Скарлет, очите му още блестяха.
Онази нощ във влака беше единственият път, в който се бяха целунали. Онзи път, когато я целуна, докато беше в плен на глутницата специални агенти, не се броеше. Вълка бе използвал случая да й даде идентификационния чип, с който успя да избяга, но в целувката им нямаше обич и тогава тя го бе презряла.
Но онези мигове във влака Маглев бяха причинили на Скарлет не една безсънна нощ, откакто се бе качила на борда на Рампион. Нощем тя лежеше будна и си представяше как се измъква от леглото, крадешком пресича коридора отсреща до стаята на Вълка, а когато той отваря вратата, без да каже и дума, се притиска в него. Вплита пръстите си в косата му. Загръща се в сигурността, която намираше единствено в ръцете му.
Но тя така и не отиде при него. Не че се боеше да не я приеме — Вълка не се и мъчеше да скрие нито жадния си поглед, нито сладостта от всяко докосване, колкото и нищожно да беше. Той никога не си взе обратно думите, които каза след атаката. Скарлет, няма друга освен теб. Никога няма да има друга освен теб.
Скарлет разбираше, че той чакаше тя да направи първата крачка.
Но тъкмо когато бе на път да се предаде на изкушението, тя виждаше татуировката на ръката му — онази, която завинаги го дамгосваше като специален оперативен лунен агент. И все още страдаше дълбоко за загубата на баба си, страдаше от мисълта, че Вълка бе могъл да я спаси. Да я защити. На първо място той не биваше да допуска да я отвлекат.
А това не беше справедливо спрямо него. Отвличането беше станало, преди той да срещне Скарлет, преди да я обикне. А беше ли опитал да спаси баба й тогава, другите агенти щяха да убият и него. И тогава Скарлет наистина щеше да остане сама на света.
А може би се колебаеше, защото, ако трябваше да бъде честна пред себе си докрай, тя все още се страхуваше малко от Вълка. Когато той беше в добро настроение, флиртуваше с нея и понякога очарователно се смущаваше, тогава й беше лесно да забрави, че у него има и друга страна. Ала Скарлет го бе виждала да се бие прекалено много пъти, за да забрави. И то не в сдържаните схватки между него и Синдер, а в битки, в които той безмилостно прекършваше врата на съперника си, с голи, остри зъби откъсваше месо от костите му. Тя още изтръпваше при тези спомени.
— Скарлет? — Тя подскочи. Вълка я наблюдаваше със свити вежди. — Какво има?
— Нищо — тя се усмихна и изпита облекчение, че усмивката й не беше насила.
Да, Вълка наистина имаше своята тъмна страна, но чудовището, което бе видяла в предишните битки, не беше мъжът, който седеше пред нея сега. Каквото и да бяха направили с него учените на Луната, Вълка бе показал неведнъж, че може сам да избира, че може да е друг.