Выбрать главу

— Мислех си за белезите ти — рече тя и завъртя капачката на мехлема. Устната на Вълка бе спряла да кърви, но ожуленото щеше да се заличи чак след няколко дни. Скарлет обви с ръце лицето му, килна го назад, целуна го по раната. Вълка остро пое дъх, замръзна неподвижно като скала — нещо неприсъщо за него.

— Няма страшно, ще оцелееш — каза му тя и в същия миг се отдръпна от него. После хвърли тампона в шахтата за боклука.

— Скарлет? Вълк? — гласът на Ико изпука от говорителите на стената. — Елате в товарното отделение. Дават нещо, което ще искате да видите.

— Идваме веднага — отвърна Скарлет и прибра набързо лекарството и марлите. Вълка скочи от масата. Когато Скарлет хвърли поглед към него, той се усмихваше широко и потъркваше с един пръст раната си.

В товарното Трън и Синдер се бяха настанили удобно на един сандък, приведени над колода от хартиени карти за игра. Косата на Синдер беше все така чорлава от скорошната й половинчата победа над Вълка.

— Ах, чудесно! — рече Трън и вдигна поглед. — Скарлет, кажи й на Синдер, че мами.

— Не мамя!

— Току-що обяви два чифта един след друг. Не може така!

Синдер скръсти ръце.

— Трън! Тъкмо свалих в мозъка си официалните правила на играта. Много добре знам какво мога и какво не мога да правя!

— Аха! — Трън щракна с пръсти. — Ето на, виждаш ли? Не можеш така да си сваляш, каквото поискаш по средата на игра роял. Такива са правилата на кораба, съжалявам. Ти мамиш!

Синдер рязко вдигна ръце нагоре и навсякъде из товарното помещение се разлетяха карти. Скарлет улови три във въздуха.

— Аз също знам, че нямаш право да обявяваш два чифта един след друг. Баба ми така ме е учила, но може би тя просто така знаеше да играе.

— А може би Синдер мами!

— Не мамя! — Синдер стисна зъби и изръмжа.

— Ико ни извика да видим нещо — обади се Скарлет и остави картите на купчината.

— Oui, mademoiselle — рече Ико с акцента, който Трън имитираше, когато разговаряше със Скарлет. Само дето Ико го докарваше много по-автентично от него. — Дават последните новини за специалните оперативни агенти от Луната. — Нетскрийнът на стената трепна, Ико скри тиктакащия часовник и схемата на двореца, а на тяхно място показа поредица от репортажи — репортери и песъчливи кадри, на които въоръжени войници подбутваха половин дузина мускулести мъжаги да се качат в охраняван хеликоптер. — Изглежда, че след атаката Американската република е започнала разследване на оперативните агенти, а в момента тече операция за залавянето на престъпниците в трите града на Републиката, които бяха атакувани: Ню Йорк, Мексико Сити и Сао Паоло. Вече са заловили петдесет и девет агенти и четирима чародеи, които ще бъдат задържани като военнопленници.

Скарлет приближи екрана, на който се виждаше кадър от остров Манхатън. Изглежда, тази глутница се бе укривала в изоставен ръкав на метрото. Ръцете и краката на бойците бяха вързани и от наобиколилите ги военни отряди към всеки от тях стърчаха насочени поне по две пушки. Но всички мъже изглеждаха толкова безгрижни, сякаш беряха диви цветя на полето. Един от тях дори се усмихна развеселено на камерата, докато го караха покрай нея.

— Познаваш ли ги?

— Не много добре — измърмори Вълка. — Различните глутници обикновено не общуват помежду си. Но съм ги виждал в столовата и понякога по време на тренировките.

— Май не са се трогнали много — намеси се Трън. — Явно е, че никога не са опитвали менюто в затвора.

Синдер се премести и застана до Скарлет.

— Няма да останат там дълго. Сватбата е след две седмици. Тогава ще ги освободят и ще ги изпратят обратно на Луната.

Трън затъкна палци в гайките на колана си.

— В такъв случай престоят им в затвора ще бъде пълна загуба на средства и време.

— Не съм съгласна — възрази му Скарлет. — Хората не могат да продължават да живеят в страх. Правителството се старае да им покаже, че взимат всички мерки, за да не допуснат ново клане. И по този начин чувстват, че имат власт над ситуацията.

— Ами какво ще стане, когато Левана отвърне на удара? — поклати глава Синдер. — Смисълът на брачния съюз беше да обуздаят гнева й.

— Тя няма да отвърне на удара — каза Вълка. — Мисля си дори, че пет пари не дава за нас.