Експлозия избухна в ухото ми. Толкова се стреснах, че се спънах и паднах на колене. Или пък го направих инстинктивно, защото край мен имаше и други хора, които бяха залегнали. За един миг настана зловеща тишина, после хората запищяха и се разбягаха във всички посоки.
— Той има пистолет!
Думите се сляха в ушите ми и прозвучаха някъде от много далеч.
Макар че нито една частица от тялото ми не го искаше, бавно се обърнах. Скот беше притиснал гърдите си отстрани — на ризата му беше цъфнало чернено петно. Устата му беше отворена, очите му бяха ококорени от шока. Строполи се на колене и на няколко метра зад него видях човек с пистолет. Риксън. До него беше Ви, закрила устата си с ръка, пребледняла като платно.
Настана пълен хаос от обезумели ръце и крака и от смразяващи кръвта викове и аз се дръпнах встрани от пътеката, за да не ме стъпчат.
— Той ще се измъкне! — чух да крещи Ви. — Някой да го хване!
Риксън стреля няколко пъти, но този път никой не се строполи. Всъщност напливът към изхода се засили. Изправих се и погледнах натам, където за последен път бях видяла Риксън и Ви. Изстрелите все още отекваха в ушите ми, но разчетох думите, отронили се от устата на Риксън. Насам. Той размаха свободната си ръка във въздуха. Сякаш на забавен каданс преодолях тълпата и хукнах към него.
— Какво ти става, по дяволите? — пищеше Ви. — Защо го стреля по него?
— Граждански арест — обясни Риксън. — Пач ми каза да го направя.
— Не можеш да стреляш по хората, понеже Пач ти е заповядал! — гледаше го обезумяло Ви. — Ще те арестуват! Какво ще правим сега? — застена тя.
— Полицията идва насам — казах. — Знаят за Скот.
— Трябва да се махаме от тук — истерично размаха ръце Ви и направи няколко крачки, но се завъртя и се върна там, откъдето беше тръгнала. — Ще закарам Нора в полицията. Риксън, ти доведи Скот, но не стреляй повече. Вържи го, както го върза предния път.
— Нора не може да излезе през изхода. Той точно това очаква. Знам друг начин да се измъкнем. Ви, докарай доджа и ни чакай в южния край на паркинга до контейнерите за смет.
— Вие как ще стигнете дотам? — попита Ви.
— По подземните тунели.
— Има подземни тунели?
— Побързай, миличка — целуна я той по главата.
Тълпата се беше разпръснала и алеите бяха опустели. Все още чувах паникьосани викове, но ми се струваха страшно далеч. Ви се поколеба, после кимна решително:
— Само побързайте, нали?
— Под къщата на смеха има машинно отделение — обясни ми Риксън, докато се отдалечавахме бързо по противоположната пътека. — Има врата към тунелите под Делфик. Скот може и да е чувал за тунелите, но дори да се досети къде сме, няма как да ни намери. Там долу е същински лабиринт, дълъг километри. — Той ми се усмихна притеснено. — Не се тревожи, Делфик е построен от паднали ангели. Аз не съм участвал, но някои от приятелите ми помагаха. Познавам лабиринта като петте си пръста. Е, в по-голямата му част.
Двадесет и трета глава
Колкото повече наближавахме ухилената глава на клоуна, през която се влизаше в къщата на смеха, толкова повече далечните писъци се заменяха от зловеща музика от латерна, която отекваше силно от подземията на къщата на смеха. Пристъпих през устата на клоуна и земята под краката ми се отмести. Пресегнах се да се опра на стената, но тя се завъртя под ръката ми. Когато очите ми привикнаха със слабата светлина, която се процеждаше през устата на клоуна зад мен, забелязах, че се намирам във вътрешността на въртящ се барабан, който се простираше до безкрай. Цилиндърът беше боядисан на бели и червени ивици, които се сливаха в шеметно розово.
— Насам — зае се да ме направлява Риксън през тунела.
Поставях едното стъпало пред другото, плъзгах се и вървях слепешката напред. Най-накрая стъпих на твърда почва, но в същия миг от пода се изстреля струя леден въздух и аз отскочих сепнато настрани.
— Не е истински — увери ме Риксън. — Трябва да продължим да вървим. Ако Скот реши да претърси тунелите, трябва да го изпреварим вътре.