Въздухът беше застоял и влажен, миришеше на ръжда. Главата на клоуна вече беше само далечен спомен. Единствената светлина идваше от червените крушки на хлътналия таван, който се освети само колкото да успея да зърна един провесен скелет и някакъв вампир или зомби, който се надигаше от ковчега си.
— Още колко навътре? — попитах Риксън на фона на зловещите викове, воя и кикота, които се разнасяха от всички страни.
— Машинното е точно отпред. След това сме в тунелите. Скот доста кърви, но няма да умре. Пач ти е разказал за нефилимите, нали? Може обаче да припадне от загубата на кръв. Има вероятност да не успее да намери входа към тунелите, преди да припадне. Ще се върнем горе на земята след нула време. — Увереността му ми се стори малко прекомерна, твърде оптимистична.
Продължихме напред и аз изпитах зловещото усещане, че някой ни следи. Завъртях се, но мракът беше много плътен. Ако зад нас имаше някого, не можех да го видя.
— Мислиш ли, че е възможно Скот да ни е проследил? — попитах Риксън съвсем тихо.
Той спря и се обърна. Ослуша се и след малко каза уверено:
— Няма никого.
Продължихме бързо към машинното, когато изведнъж усетих нечие присъствие зад гърба си. Тилът ми настръхна и аз крадешком погледнах през рамо. Този път от мрака изникнаха очертанията на лице. Едва не извиках, но после очертанията се превърнаха в ясно и познато лице.
Татко.
Русата му коса беше разчорлена, очите му искряха, но бяха тъжни. Обичам те.
— Татко? — прошепнах. Направих предпазлива стъпка назад. Не бях забравила последния път — той беше илюзия. Лъжа.
Съжалявам, че трябваше да напусна теб и майка ти.
Със силата на волята си му наредих да изчезне. Не беше реален. Представляваше заплаха. Искаше да ми навреди. Спомних си как беше издърпал ръката ми през прозореца на онази къща и как се опита да ме пореже. Помня и как ме преследва в библиотеката.
Само че гласът му звучеше нежно и подмамващо, както първия път в къщата. Не беше резкият и строг глас, който се беше появил след това. Беше си неговият глас.
Обичам те, Нора. Обещай ми да помниш това, каквото и да се случи. Не ме интересува защо и как се появи в живота ми, важното е, че го направи. Не помня нещата, които не съм направил както трябва. Помня онова, което направих правилно. Ти даде смисъл на живота ми. Ти го направи специален.
Поклатих глава и опитах да прогоня гласа му, чудейки се защо Риксън нищо не казва — нима не виждаше татко? Можехме ли да направим нещо, за да го накараме да изчезне? Истината обаче беше, че не исках гласът му да замлъкне. Не исках да си тръгва. Исках да бъде реален. Имах нужда да ме прегърне и да ме увери, че всичко ще бъде наред. И най-вече копнеех да се върне у дома.
Обещай ми да запомниш.
По бузите ми рукнаха сълзи. Обещавам, помислих си в отговор, макар да знаех, че той не може да ме чуе.
Един ангел на смъртта ми помогна да дойда тук да те видя. Тя спира времето заради нас, Нора. Помага ми да разговарям със съзнанието ти. Трябва да ти кажа нещо важно, но нямаме много време. Скоро трябва да се връщам, затова слушай внимателно.
— Не — изрекох задавено. — Идвам с теб. Не ме оставяй тук. Идвам с теб! Не можеш отново да ме изоставиш!
Не мога да остана, скъпа. Сега мястото ми е другаде.
— Моля те, не си отивай — изплаках и притиснах ръцете си към гърдите, сякаш можех да възпра сърцето си да не се пръсне от мъка. Обзе ме отчаяна паника при мисълта, че той отново си тръгва. Усещането, че съм изоставена, се наложи над всичко останало. Татко щеше да ме остави тук, в къщата на смеха, в мрака, само с Риксън. — Защо отново ме изоставяш? Нуждая се от теб.
Докосни белезите на Риксън. Там е истината.
Лицето на татко потъна в мрака. Протегнах ръка да го спра, но лицето му се превърна в мъглява нишка. Сребристите влакна се разтвориха в мрака.
— Нора?
Сепнах се от гласа на Риксън.
— Трябва да побързаме — каза той, все едно не бе изминало никакво време. — Не бива да се срещаме със Скот във външния пръстен на тунелите, докъдето водят всички входни пътища.
Баща ми си беше отишъл. По необясними причини го бях видяла за последен път. Болката и усещането за загуба бяха непоносими. Когато най-много се нуждаех от него, когато се лутах из тунелите, самотна и объркана, той ме остави да се справям сама.