— Не виждам къде стъпвам — изстенах и изтрих сълзите си, мъчейки се да насоча мислите си към главната цел: да минем през тунелите и да се срещнем с Ви от другата страна. — Трябва да се хвана за нещо.
Риксън нетърпеливо пъхна в ръката ми края на ризата си.
— Дръж се за ризата ми и ме последвай. Не изоставай. Нямаме много време.
Стиснах износения памучен плат между пръстите си и сърцето ми заби още по-бързо. На сантиметри беше голата кожа на гърба му. Татко ми беше казал да докосна белезите му. Вече нямаше да е трудно. Трябваше просто да плъзна ръка и…
Да се подам на мрачната притегателна сила, която щеше цялата да ме засмуче.
Спомних си как докоснах белезите на Пач и как за кратко се пренесох в спомените му. Знаех с абсолютна сигурност, че ако докосна белезите на Риксън, ще се случи точно същото.
Обаче аз не исках да се случва. Исках да усещам твърда почва под краката си, да прекося тунелите на Делфик и да изляза от другата страна.
Но татко беше дошъл да ми каже къде да открия истината. Каквото и да видех в миналото на Риксън, явно беше важно. Колкото и да ми беше мъчно, че татко си беше отишъл, трябваше да го послушам. Трябваше да повярвам, че е рискувал всичко, за да дойде да ме предупреди.
Пъхнах ръка под ризата на Риксън. Усетих гладка кожа… после грапавата следа на белега. Разперих ръка върху белега и зачаках да се пренеса в някакъв странен и непознат свят.
Улицата беше тъмна, къщите от двете страни бяха същински развалини. Дворчетата бяха малки и с огради. Прозорците бяха или заковани с дъски, или имаха решетки. Гъста мъгла впи зъби в кожата ми.
Две силни експлозии разкъсаха мрака. Завъртях се с лице към къщата от другата страна на улицата. Изстрели, помислих си уплашено. Потърсих мобилния в джоба си, за да се обадя на полицията, но после си спомних, че съм в спомените на Риксън. Всичко, което виждах, се случваше в миналото. Вече нищо не можех да променя.
Шумът от тичащи стъпки отекна в мрака и аз ужасена видях как татко влетява през портата на къщата отсреща и изчезва в страничния двор. Веднага хукнах след него.
— Татко! — извиках, неспособна да се сдържа. — Не отивай там! — Беше облечен с дрехите от нощта на убийството си. Бутнах портичката и го намерих до задния ъгъл на къщата. Прегърнах го разридана. — Трябва да се върнем. Да се махнем от тук. Ще се случи нещо ужасно.
Татко мина през ръцете ми и прескочи ниския каменен зид, който ограждаше двора. Приклекна до стената, приковал поглед в задната врата на къщата. Наведох се, скрих лицето си с ръце и се разплаках. Не исках да гледам това. Защо татко ми каза за белезите на Риксън? Не исках това. Нима не знаеше колко много бях изстрадала вече?
— Давам ти последна възможност. — Думите бяха изречени от вътрешността на къщата и се чуваха през отворената задна врата.
— Върви в ада!
Още един изстрел и аз паднах на колене, долепих се до облицовката на сградата и горещо пожелах споменът да секне.
— Къде е тя? — Въпросът беше зададен толкова тихо и толкова спокойно, че едва успях да го чуя насред плача си.
С ъгълчето на очите си забелязах, че татко се раздвижи. Прекоси двора и се запъти към задната врата. В ръката си държеше пистолет, вдигна го и се прицели. Хукнах към него, стиснах ръцете му и се помъчих да му взема оръжието, а него да избутам обратно в тъмните сенки. Но все едно да опиташ да преместиш привидение — ръцете ми преминаваха през него.
Татко дръпна спусъка. Изстрелът отекна в нощта и раздра тишината. Стреля пак и пак. Макар против волята си, аз се обърнах към къщата и видях слаб млад мъж, към когото баща ми стреляше в гръб. Зад него друг мъж се беше свлякъл на пода, облегнал гръб на канапето. Кървеше, а лицето му беше разкривено от болка и страх.
След кратко объркване си дадох сметка, че това е Ханк Милар.
— Бягай! — викна Ханк на баща ми. — Остави ме! Бягай и се спасявай!
Татко не побягна. Той насочи пистолета и стреля отново и отново към отворената врата, където младият мъж със синя шапка явно оставаше неуязвим за куршумите. И после много бавно той се извърна към татко.
Двадесет и четвърта глава
Риксън стисна силно китката ми.
— Внимавай къде си вреш носа. — Устата му беше гневно разкривена, ноздрите разширени от ярост. — Може би така правиш с Пач, но аз не позволявам на никой да ми докосва белезите — изви той вежди многозначително.