Коремът ми се стегна толкова силно, че се превих на две.
— Видях как умира татко — изломотих ужасено.
— Видя ли убиеца? — попита Риксън, дръпна ме за китката и ме върна в настоящето.
— Видях Пач в гръб. Беше с шапката си.
Той кимна, сякаш се примири, че нищо не може да се направи по отношение на онова, което бях видяла.
— Не искаше да крие истината от теб, но знаеше, че ако ти каже, ще те изгуби. Това се е случило, преди да те познава.
— Не ме интересува кога се е случило — отговорих с писклив и треперещ глас. — Той трябва да се изправи пред правосъдието.
— Не можеш да го изправиш пред съда. Това е Пач. Наистина ли мислиш, че ще допусне ченгетата да го арестуват?
Не, не мислех. Полицията не означаваше нищо за Пач. Единствено архангелите можеха да го спрат.
— Само едно не разбирам. В спомена имаше само трима човека: татко, Ханк Милар и Пач. Само тримата видяха какво се случва. Как така виждам всичко в твоите спомени?
Риксън не каза нищо, но бръчките около устата му хлътнаха по-дълбоко.
Хрумна ми ужасяваща нова мисъл. Цялата ми увереност, че знам кой е убиецът на баща ми, се изпари. Бях го видяла в гръб и бях допуснала, че е Пач, заради шапката. Но колкото повече се замислях, се убеждавах, че убиецът беше твърде длъгнест, за да е Пач, и че раменете му бяха прекалено ъгловати…
Всъщност убиецът приличаше много на…
— Ти си го убил — прошепнах. — Не Пач. Не Черната ръка. Ти си бил. Носил си шапката на Пач. Ти си убиецът на баща ми. — Шокът ми бързо отстъпи място на смразяващ страх и ненавист.
— Е, малко неловко се получи — съгласи се Риксън, а по лицето му вече нямаше и следа от доброта и съчувствие.
— През онази нощ си носил шапката на Пач. Взел си я назаем, нали? Не си можел да убиеш баща ми, ако не си присвоиш чужда самоличност. Не си можел да го направиш, ако не се откъснеш от ситуацията — казах аз, привличайки на помощ всичко научено в часовете по психология в училище. — Не, чакай, не е станало така. Престорил си се на Пач, понеже си му завиждал. Така е, нали? Искал си да бъдеш на неговото място…
Риксън стисна лицето ми, за да ме накара да млъкна:
— Затваряй си устата.
Аз се свих, челюстта ме болеше там, където ме беше стиснал. Идеше ми да му се нахвърля и да го удрям, където сваря, но съзнавах, че трябва да запазя спокойствие. Трябваше да узная колкото може повече. Започвах да си мисля, че Риксън не ме беше довел в тунелите, за да ми помогне да избягам. Всъщност заподозрях, че той изобщо не смята да ме върне горе.
— Да му завиждам ли? — ядно каза той. — Разбира се, че му завиждам. Не той се е устремил главоломно към ада. Заедно се забъркахме в тази каша, а сега той успя да си върне крилете заради теб — изгледа ме той с ненавист.
Поклатих глава, нямаше да се хвана.
— Убил си баща ми още преди да знаеш коя съм.
Той се засмя мрачно.
— Знаех, че си някъде там, и те търсех.
— Защо?
Риксън извади пистолета изпод ризата си и ме побутна с него навътре към лабиринта.
— Върви.
— Къде отиваме?
Не ми отговори.
— Полицията ще пристигне всеки момент.
— Майната й на полицията. Ще съм приключил, преди да се домъкнат.
Приключил ли?
Наредих си да запазя спокойствие. Да протакам.
— Понеже научих, че ти си убил баща ми, ще убиеш и мен.
— Харисън Грей не ти беше баща.
Отворих уста да възразя, но не успях да изрека нищо. Образът, който изникна в съзнанието ми, беше как Марси стои на верандата на къщата си и ми съобщава, че е възможно Ханк Милар да е моят баща. Стомахът ми се сви. Означаваше ли това, че Марси казва истината? Че шестнайсет години никой не ми е казал истината за семейството ми? Запитах се дали баща ми е знаел. Истинският ми баща — Харисън Грей. Човекът, който ме отгледа и ме обичаше. А не човекът, който ме беше създал и после изоставил. Не Ханк Милар, който, ако питате мен, можеше да върви по дяволите.
— Баща ти е нефилим на име Барнабас — съобщи Риксън. — В по-ново време е известен с името Ханк Милар.
Не.
Залитнах настрани, понеже от истината ми се зави свят. Сънят. Сънят на Пач. Той беше истински спомен. Не ме беше излъгал. Барнабас — Ханк Милар — беше нефилим.