— Трогната съм, Риксън. Бомба. Сложна работа. Защо не подходи просто, не влезе в спалнята ми нощем и не ме застреля?
Той разпери ръце.
— Това е важен момент за мен, Нора. Не ми ли се полага малко блясък? Опитах се да те подмамя с духа на Харисън, понеже реших, че ще е прекрасно да те изпратя в гроба с мисълта, че те е убил собственият ти баща. Само че ти не ми се довери и непрекъснато бягаше.
— Ти си психопат.
— Предпочитам думата „творец“.
— Какво друго беше лъжа? На плажа ми каза, че Пач все още е мой ангел пазител…
— За да ти създам фалшиво усещане за сигурност, да.
— А кървавата клетва?
— Импровизирана лъжа. За по-интересно.
— Значи в основни линии нищо от онова, което си ми казал, не е истина.
— Освен принасянето ти в жертва. За това бях напълно сериозен. Стига приказки. Да се залавяме за работа. — Побутна ме с пистолета да вляза още по-навътре в тунела. Грубият тласък ме извади от равновесие, направих крачка встрани, за да се задържа на крака, и паднах на участък от пода, който започна да се люлее нагоре-надолу. Залитнах. Усетих, че Риксън ме хваща за китката, но нещо се обърка. Ръката му изпусна моята и чух как той тихо тупва на пода. Звукът сякаш се разнесе точно под мен. Една мисъл се стрелна в главата ми — че той беше пропаднал през някоя от многобройните тайни вратички, за които се говореше, че са скрити в къщата на смеха. Не останах да проверя дали съм права.
Хукнах по обратния път, търсейки главата на клоуна. Пред очите ми изникна някаква фигура, която се освети само колкото да видя, че е глава на пират, със забита в нея окървавена брадва. Пиратът ми се ухили, после забели очи и се катурна назад.
Поех си няколко пъти дълбоко въздух и си повторих, че това е просто лунапарк, но просто не можех да запазя равновесие, докато подът се люлееше под краката ми. Паднах на колене и запълзях през мръсотията, здраво долепвайки длани към пода и мъчейки се да се успокоя, понеже и главата ми се люшкаше с пода. Пропълзях няколко метра, понеже не исках да спирам, в случай че Риксън успее да излезе от тайната вратичка.
— Нора! — разнесе се грубият дрезгав глас на Риксън зад мен.
Изправих се, подпрях се на стената, но тя се оказа хлъзгава. Някъде над мен отекна смях, който постепенно заглъхна. Изтръсках ръце, за да се освободя от лигавата гадост, полепнала от стената. После опипом запристъпвах в непрогледния мрак. Свършено бе с мен. Свършено, свършено, свършено.
Направих няколко крачки напред, завих и присвих очи на оранжевата светлина, която струеше няколко метра по-надолу. Не беше главата на клоуна, но светлината ме привлече, както пламъкът на свещ привлича молец. Когато стигнах до фенера, противната призрачна светлина освети надписа „Тунел на съдбата“. Озовах се на пристан. От двете страни бяха вързани малки пластмасови лодки, а водата в канала се плискаше в корпусите им.
Чух стъпки зад себе си. Без да се замислям, се качих на най-близката лодка. Тъкмо успях да запазя равновесие, когато лодката потегли и аз политнах върху напречната дъска, която служеше за сядане. Лодките се движеха една след друга, а релсите отдолу тракаха, докато насочваха лодките към тунела отпред. Отвориха се две пищно украсени врати и тунелът погълна лодката ми.
Опипом стигнах до предната част на лодката и се покатерих на носа. Останах там за момент: с едната ръка се държах за лодката, а с другата се протегнах напред, опитвайки се да докопам предната лодка. Не ми достигаха няколко сантиметра. Щеше да се наложи да скоча. Примъкнах се колкото може по-напред на носа. Коленичих, скочих и успях да се приземя в задната част на лодката отпред.
Позволих си да си отдъхна за секунда и отново се залових за работа. Пак отидох на носа с намерението да скачам от лодка в лодка напред. Риксън беше по-едър и по-бърз от мен, а и имаше пистолет. Единствената ми надежда да оцелея беше да се движа и да удължавам времето на преследването.