— Ще трябва да се справиш първо с мен — каза Скот, обгърна ме с лявата си ръка и премести тежестта на тялото си, за да ме закрие. Дишаше учестено.
— Няма проблем. — Риксън вдигна пистолета и стреля няколко пъти в Скот. Скот рухна и тялото му се свлече върху мен.
От очите ми рукнаха сълзи:
— Престани — прошепнах.
— Не плачи, миличка, той не е мъртъв. Да, ще изпитва ужасни болки, когато се свести, но такава е цената, която плащаш, за да имаш тяло. Стани и ела тук.
— Майната ти. — Не знам откъде събрах тази смелост, но ако смъртта ми беше неизбежна, нямаше да се дам без борба. — Ти си убил баща ми. Няма да направя нищо за теб. Щом ме искаш, ела и ме вземи.
Риксън прокара палец по устната си.
— Не знам защо толкова се впрягаш. Формално погледнато, Харисън не ти беше баща.
— Ти уби баща ми — повторих и срещнах погледа на Риксън, изпълнена с толкова остър и режещ гняв, че осезаемо дълбаеше в мен, за да си проправи път навън.
— Харисън Грей сам предизвика смъртта си. Да не се беше изпречвал на пътя ми.
— Опитвал се е да спаси живота на друг човек!
— Човек ли? — Риксън изсумтя и нави ръкавите си до лактите. — Не бих нарекъл Ханк Милар човек. Той е нефилим. По-скоро е звяр.
Засмях се, наистина се засмях, но смехът просто заклокочи като мехурче в гърлото ми и аха да ме задуши.
— Знаеш ли какво? Почти те съжалявам.
— Интересно, понеже тъкмо се канех да ти кажа същото.
— Сега ще ме убиеш, нали? — Очаквах осъзнаването на това да предизвика нов прилив на страх някъде отвътре, но страхът ми се беше изпарил. Изпитвах ледено спокойствие. Времето не забави ход, но и не го ускори. То ме гледаше право в очите студено и лишено от чувства като насочения към мен пистолет на Риксън.
— Не, няма да те убия, ще те пожертвам. — Устните му се извиха нагоре от едната страна. — Огромна разлика.
Понечих да избягам, но палещият огън припламна и тялото ми отскочи към стената. Болката беше навсякъде, отворих уста да изкрещя, но вече беше късно. Невидим покров ме задуши под гънките си. Ухиленото лице на Риксън се замъгли и постепенно изчезна, докато аз безпомощно дращех по покрова. Дробовете ми се разшириха и всеки момент щяха да се пръснат и точно когато си мислех, че не издържам повече, гърдите ми омекнаха. Над рамото на Риксън видях как Пач застана на входа.
Опитах да го извикам, но отчаяната нужда да си поема дъх изчезна.
Всичко свърши.
Двадесет и пета глава
— Нора?
Помъчих се да отворя очи, но макар мозъкът ми да предаваше нареждането, тялото ми не откликваше. От време на време чувах неясни гласове. Някъде дълбоко в съзнанието си усещах, че нощта е топла, но цялата бях обляна в студена пот. И в нещо друго. Кръв.
Моята собствена кръв.
— Добре си — каза детектив Басо, когато проплаках приглушено. — Тук съм. Никъде няма да ходя. Дръж се, Нора. Всичко ще бъде наред.
Понечих да кимна, но имах чувството, че съществувам някъде извън тялото си.
— Парамедиците ще те откарат в спешното. На носилка си. В момента излизаме от Делфик.
Няколко горещи сълзи се търкулнаха по бузите ми, примигнах и отворих очи.
— Риксън. — Езикът ми беше някак хлъзгав и думите звучаха заваляно. — Къде е Риксън?
Детектив Басо сви устни.
— Ш-ш-шт. Не говори. Имаш куршум в ръката. Повърхността рана. Извадила си късмет. Всичко ще се оправи.
— Скот? — спомних си. Опитах да се надигна, но се оказа, че съм вързана. — Скот измъкна ли се?
— Скот с теб ли беше?
— Зад електрическото табло. Ранен е. Риксън простреля и него.
Детектив Басо кресна на един от униформените полицаи до линейката и той скокна и се приближи.
— Да, сър?
— Тя казва, че Скот Парнел е бил в машинното.
Полицаят поклати глава.
— Претърсихме помещението. Нямаше никого.
— Ами потърсете пак! — извика детектив Басо и посочи към портата на Делфик. Обърна се към мен и попита: — Кой, по дяволите, е Риксън?
Риксън. Щом полицията не беше намерила никой друг в машинното, значи той беше успял да избяга. Беше някъде там и вероятно ни наблюдаваше от разстояние и чакаше да получи втори шанс с мен. Напипах ръката на детектив Басо и я стиснах.
— Не ме оставяйте сама.
— Няма да те оставя сама. Какво можеш да ми кажеш за Риксън?