Да, бе, точно така.
— Знам например, че ти още не си преодоляла смъртта на баща си. Ходиш на консултации при училищния психолог. Всъщност знам всичко за всички. Освен за Пач. Миналата седмица забелязах, че неговото досие е празно. И ме интересува защо. Искам да знам какво крие той.
— Какво ти пука?
— Снощи стоеше на алеята пред къщи и гледаше към прозореца на спалнята ми.
Примигнах.
— Пач е стоял на алеята пред дома ти?
— Освен ако не познаваш друг, който да кара черен джип „Командър“, да се облича в черно и да е супер готин.
— Каза ли нещо? — попитах свъсено.
— Видя ме, че го наблюдавам от прозореца, и си тръгна. Дали да не поискам ограничителна заповед? Присъщо ли му е такова поведение? Знам, че е откачен, но колко?
Не й обърнах внимание, понеже бях твърде заинтригувана от новата информация. Пач? Пред къщата на Марси? Явно е отишъл, след като ме е оставил у дома. Бях му казала „Обичам те“ и той беше отпрашил.
— Няма проблем — изправи се Марси. — Мога да се добера до тази информация и по друг начин, например по административен път. Сигурно ще се разтичат заради празното му досие. Не смятах да съобщавам, но в името на собствената си безопасност…
Не се притеснявах, че Марси ще се обърне към администрацията. Пач щеше да се оправи. Тревожех се заради снощи. Пач си тръгна внезапно, твърдейки, че трябва да свърши нещо, но ми беше трудно да повярвам, че това нещо е било да виси пред къщата на Марси. Много по-лесно ми беше да приема, че си е тръгнал заради онова, което му бях казала.
— Или да попитам в полицията — додаде Марси, потупвайки с пръст по устните си. — Празно училищно досие — звучи ми направо незаконно. Как изобщо е влязъл в училището Пач? Ти май се разстрои, Нора. Напипах ли нещо? — На лицето й грейна приятно изненадана усмивка. — Така е, нали? Това не е цялата история, а?
Изгледах я студено.
— Уж показа недвусмислено, че превъзхождаш всички в училището, пък имаш навика да си вреш носа във всяка подробност от жалките ни скучни съществувания!
Усмивката на Марси изчезна.
— Нямаше да ми се налага, ако ти не ми се пречкаше.
— На теб ли? Училището не е твое.
— Не ми говори така — сряза ме Марси с невярващ и почти неволен тик с глава. — Всъщност изобщо не ми говори.
— Няма проблем — разперих ръце.
— И се премести.
Сведох невярващо поглед към стола си, понеже тя не би могла да…
— Бях тук първа.
Марси ме изимитира и на свой ред разпери ръце:
— Проблемът не е мой.
— Няма да се преместя.
— Няма да седя до теб.
— Радвам се да го чуя.
— Мръдни се — изкомандва Марси.
— Няма.
Звънецът ни прекъсна и когато пронизителният звън отзвуча, двете с Марси си дадохме сметка, че стаята е притихнала. Огледахме се и коремът ме сви, когато осъзнах, че всички останали места в стаята са заети.
Господин Лоукс се настани зад катедрата от дясната ми страна и размаха някакъв лист.
— Държа празна скица на местата. Всеки правоъгълник отговаря на маса в стаята. Напишете си името в съответния правоъгълник и предайте схемата нататък. — Той сложи листа пред мен. — Надявам се да харесвате партньорите си, понеже ще прекарате с тях осем седмици.
На обяд след края на часовете с Ви отидохме в бистрото на Енцо — любимото ни място, където пиехме студена мока или топло мляко с мед, канела и карамфил в зависимост от сезона. Усетих как слънцето прежуря по ликото ми, докато прекосявахме паркинга, и тогава го забелязах. Бял фолксваген кабриолет с табела, че се продава за хиляда долара.
— Мечтай си — затвори Ви с пръст зяпналата ми уста.
— Случайно да можеш да ми дадеш назаем хиляда долара?
— Нямам и пет. Прасенцето ми касичка е станало анорексично.
Въздъхна с копнеж по белия кабриолет.
— Трябват ми пари. Трябва да си намеря работа. — Затворих очи и си се представих на волана на белия кабриолет със свален гюрук, а вятърът развява къдравата ми коса. Ако имах кабриолета, нямаше да се налага повече да пътувам на автостоп. Щях да мога да ходя където си поискам и когато си поискам.
— Да, обаче ако се хванеш на работа, ще трябва наистина да работиш. Сигурна ли си, че си склонна да си профукаш цялото лято, като се бъхтиш на минимална заплата? Може здравата да се изпотиш.