Взех слушалката и се обадих на мама. Не биваше да отлагам повече. Тази вечер едва не умрях. Щях да поправя живота си, да започна на чисто и то веднага. Единствената пречка на пътя ми беше този разговор.
— Нора? — обади се тя паникьосано. — Получих съобщението на детектива. В момента пътувам за вкъщи. Добре ли си? Кажи ми, че си добре!
Поех си дъх треперливо.
— Вече съм добре.
— О, миличка, толкова много те обичам. Знаеш го, нали? — проплака мама.
— Знам истината.
Мълчание.
— Знам истината за случилото се преди шестнайсет години — поясних.
— За какво говориш? Съвсем близо съм до къщи. Цялата треперя, откакто ми се обади детективът. Същинска развалина съм. Имат ли някаква представа защо този тип Риксън… Какво е искал от теб? Не разбирам как си се забъркала в това.
— Защо просто не ми каза? — прошепнах и в очите ми бликнаха сълзи.
— Миличка?
— Нора. Вече не съм малка. Лъгала си ме през всичките тези години. През всичките онези пъти, когато се карах с Марси. Когато се подигравахме на семейство Милар, че са глупави, богати и нетактични… — Гласът ми секна.
Преди преливах от гняв, но в момента не знаех как се чувствам. Разстроена? Изтощена? Изгубена и объркана? Родителите ми бяха понечили да направят услуга на Ханк Милар, но явно са се влюбили един в друг и са заобичали… мен. Бяхме успели. Бяхме щастливи. Татко вече го нямаше, но продължаваше да мисли за мен. Все още се грижеше за мен. Той би искал да съхраня онова, което е останало от семейството ни, а не да бягам от мама.
И аз исках същото.
Поех си дълбоко въздух.
— Когато се прибереш, трябва да поговорим. За Ханк Милар.
Направих си чаша горещ шоколад и я отнесох в спалнята си. Отначало се изплаших, че оставам сама в къщата, понеже Риксън още беше на свобода. Но после изпитах спокойствие. Не знам защо, но някак усещах, че съм в безопасност. Опитах да си спомня какво се случи в машинното малко преди да изпадна в безсъзнание. Пач беше влязъл в помещението…
И после не помнех нищо. Това ме дразнеше, понеже усещах, че има още. Не можех да си спомня останалото, но знаех, че е нещо важно.
След малко се отказах да ровя из спомените си и мислите ми направиха внезапен остър завой. Биологичният ми баща беше жив. Ханк Милар ми беше дал живот, а след това се бе отказал от мен, за да ме предпази. В момента нямах желание да се свързвам с него. Той явно знаеше коя съм, но дори мисълта да се свържа с него беше твърде болезнена. Така щях да го призная за баща, а не исках. И без друго трудно успявах да съхраня в паметта си лицето на татко. Не исках да измествам този образ, не исках да ускоря избледняването му. Не, щях да оставя Ханк Милар там, където си беше — на разстояние. Зачудих се дали някой ден ще променя решението си, и мисълта ме ужаси. Не само фактът, че имах цял един друг таен живот, но и това, че ако го извадя на бял свят, досегашният ми живот щеше да се промени завинаги.
Нямах никакво желание да се занимавам повече с Ханк, но още едно нещо не се връзваше. Ханк ме беше скрил още като бебе, за да ме предпази от Риксън, понеже бях момиченце. Ами Марси? Моята… сестра. Тя носеше същата кръв като мен. Тогава защо не беше скрил и нея? Опитах се да поразсъждавам над това, но не намирах отговор.
Тъкмо се сгуших под завивките, на вратата се почука. Оставих чашата с шоколада на нощното шкафче. Не бяха много хората, които можеха да се отбият толкова късно през нощта. Слязох долу и надникнах през шпионката. Не се нуждаех от това обаче, за да разбера кой стои на прага. Знаех, че е Пач, понеже сърцето ми просто не бе в състояние да тупти равномерно.
Отворих вратата.
— Казал си на детектив Басо къде да ме намери. Ти попречи на Риксън да ме застреля.
Тъмните очи на Пач ме изгледаха преценяващо. За един миг видях в тях цял наниз от чувства. Изтощение, тревога, облекчение. Миришеше на ръжда, на стар захарен памук и на застояла вода, и разбрах, че е бил наблизо, когато детектив Басо ме е намерил под къщата на смеха. Бил е там през цялото време, за да се увери, че съм в безопасност.
Обгърна ме с ръце и силно ме притисна към себе си.
— Помислих, че съм закъснял. Реших, че си мъртва.