Тя не само не приемаше отказ, но не приемаше и друг отговор, освен желания от нея.
Ами ако този път Марси искаше… Пач?
Силно потропване на входната врата ме изтръгна от унеса ми.
Свих се на купчината възглавници върху леглото си, затворих очи и звъннах на мама.
— Парнел са тук.
— Ужас! Аз съм на светофара на Уолнът. Пристигам след две минути. Покани ги.
— Почти не помня Скот, а майка му пък изобщо не я познавам. Ще ги поканя да влязат, но не възнамерявам да си бъбря с тях. Ще си стоя в стаята, докато си дойдеш.
Помъчих се тонът ми да й подскаже, че нещо не е наред, обаче не можех да споделя с мама. Тя мразеше Пач. Не би ми съчувствала. Не бих понесла облекчението и радостта в гласа й. Не сега.
— Нора!
— Добре де! Ще говоря с тях. — Затворих телефона си и го запратих в другия край на стаята.
Бавно слязох до входната врата и дръпнах резето. Младежът на прага беше висок и добре сложен — личеше си, понеже фланелката прилепваше към тялото му и натрапчиво рекламираше някакъв фитнес в Портланд. На дясното му ухо имаше сребърна халка, джинсите му бяха провиснали опасно ниско на хълбоците. Носеше розова бейзболна шапка с хавайски щампи, сякаш купена от магазин втора ръка — явно някаква неразбираема за странични хора шега, а слънчевите му очила ми напомниха за Хълк Хоган. Въпреки всичко той притежаваше някакво момчешко очарование.
Ъгълчетата на устните му се повдигнаха.
— Ти сигурно си Нора.
— Ти сигурно си Скот.
Той влезе и свали тъмните си очила. Очите му огледаха коридора към кухнята и дневната.
— Къде е майка ти?
— Прибира се и носи вечерята.
— Какво ще ядем?
Не ми хареса това намекнато „ние“. Нямаше никакво „ние“. Имаше семейство Грей и семейство Парнел. Две самостоятелни единици, които просто се хранят на една маса една вечер.
Не отговорих и той продължи:
— Колдуотър е по-малко градче от местата, с които съм свикнал.
Скръстих ръце пред гърдите си.
— И е малко по-студено, отколкото в Портланд.
Той ме измери с поглед от глава до пети и се подсмихна едва-едва.
— Забелязах. — Той ме заобиколи, запъти се към кухнята и дръпна вратата на хладилника. — Имаш ли бира?
— Какво? Не.
Входната врата все още беше отворена и отвън се разнесоха гласове. Мама прекрачи прага, понесла два кафяви хартиени плика с покупки. След нея влезе закръглена жена с лоша къса прическа и с тежък розов грим.
— Нора, това е Лин Парнел — представи я мама. — Лин, това е Нора.
— Боже, боже — възкликна госпожа Парнел и плесна с ръце. — Много прилича на теб, нали, Блайд? И какви крака само! По-дълги от булевард „Лас Вегас“.
— Знам, че моментът не е подходящ — обадих се аз, — но не ми е добре и предпочитам да си полегна…
Прекъсна ме заплашителният поглед, с който ме стрелна мама. Отвърнах й със своя най-обиден от несправедливостите поглед.
— Скот наистина много е пораснал, нали, Нора? — попита ме мама.
— Много си наблюдателна.
Тя остави торбите на плота и се обърна към Скот:
— Двете с Нора сутринта с носталгия си спомняхме какви ги вършехте вие двамата преди време. Нора ми напомни, че си я карал да яде дървесни въшки.
Преди Скот да успее да се защити, се обадих аз:
— Всъщност ги изгаряше под лупа, не ме е карал да ги ям. Яхваше ме и ми стискаше носа, докато не остана без въздух и не отворя уста. После ги пъхаше вътре.
Мама и госпожа Парнел се спогледаха светкавично.
— Скот винаги е бил много убедителен — побърза да отбележи госпожа Парнел. — В състояние е да уговори хората да направят неща, за които дори през ум не им минава. Просто го умее. Уговори ме да му купя форд „Мустанг“ 1966 в идеално състояние. Разбира се, уцели подходящ момент, когато се чувствах виновна заради развода.
— Е… — намеси се Скот и се почеса по гърдите. Бицепсът му играеше впечатляващо, докато се чешеше, но той сигурно си го знаеше. — Какво има за вечеря?
— Лазаня, чеснови хлебчета и желирана салата — оповести мама усмихнато. — Нора приготви салатата.