— Ви ме кара до училище.
— Споменах й, но тя не искаше и да чуе. Може би е най-добре ти да обясниш направо на Скот. Благодари му за предложението, но му кажи, че вече имаш кой да те кара.
Точно това ми трябваше. Още общуване със Скот.
— Бих искала Ви да продължи да те кара — бавно додаде мама. — Всъщност, ако Скот се отбие, докато не съм в града тази седмица, най-добре стой на разстояние.
— Нямаш му доверие ли?
— Не го познаваме добре — предпазливо отговори тя.
— Но нали със Скот бяхме приятели, забрави ли?
Мама ме изгледа многозначително.
— Това беше отдавна. Нещата се променят.
Че аз какво казвам!
— Просто искам да разузная малко повече за Скот, преди да започнеш да прекарваш времето си с него — продължи тя. — Когато се върна, ще видя какво мога да изкопча.
Е, това беше неочакван обрат.
— Ще изровиш мръсните му тайни ли?
— С Лин сме добре приятелки, а тя е подложена на огромен стрес. Може би се нуждае от човек, на когото да се довери. — Мама се приближи към тоалетката ми, изстиска малко от лосиона ми за ръце върху дланта си и разтри ръце. — Ако тя ни натрапва Скот, просто няма да я слушам.
— Ако това ще помогне на тезата ти, че той не става, ще ти призная, че поведението му тази вечер ми се стори доста странно.
— Родителите му току-що са се развели — каза мама все така предпазливо неутрално. — Сигурна съм, че е преминал през доста сътресения. Трудно е да изгубиш родител.
На мен ли го казва!
— Търгът свършва в сряда следобед, така че би трябвало вечерта да съм се прибрала. Ви ще пренощува тук утре вечер, нали?
— Да — отговорих, но едва сега си спомних, че не съм го обсъдила с Ви, макар да не допусках, че може да възникне проблем. — Между другото, мисля да започна работа. — Най-добре да й го кажа направо, понеже с малко късмет се надявах да съм си намерила работа преди завръщането й.
Мама примигна.
— Това пък защо?
— Трябва ми кола.
— Нали Ви нямаше нищо против да те кара?
— Чувствам се като паразит. Трябва да звъня на Ви дори ако се наложи спешно да отида да си купя тампони. Още по-лошото е, че днес за малко да се кача на автостоп при Марси Милар.
Не исках да натоварвам ненужно мама, особено след като парите не стигаха, но и не желаех да се повтаря днешната сутрин. Мечтаех си за кола, откакто мама продаде фиата, а кабриолетът днес следобед ме подтикна да се задействам. Струваше ми се разумен компромис сама да платя колата.
— Ако започнеш работа, това няма ли да ти попречи на училището? — попита мама и от тона й заключих, че не е очарована от идеята. Аз и не очаквах друго.
— Посещавам само един курс.
— Да, но е по химия.
— Не се обиждай, но мисля, че мога да се справя с две неща едновременно.
Тя приседна на леглото ми.
— Случило ли се е нещо? Тази вечер си много дръпната.
Позабавих отговора си и за малко да й кажа истината.
— Не, добре съм.
— Изглеждаш ми напрегната.
— Имах дълъг ден. О, споменах ли, че Марси Милар ще ми бъде партньор по химия?
По изражението й си пролича, че прекрасно разбира колко мъчително е това за мен. В крайна сметка, нали точно с мама споделях през последните единайсет години, когато Марси ми спретнеше поредния си номер. Мама събираше отломките, мама ми помагаше да се изправя на крака и ме изпращаше в училище по-силна, помъдряла и въоръжена с някои нови номера.
— Вързана съм за нея осем седмици.
— Знаеш ли, ако оцелееш осем седмици, без да я убиеш, ще обсъдим дали да не ти купим кола.
— Трудна сделка, мамо.
Тя ме целуна по челото.
— Очаквам пълен отчет за първите два дни, когато се върна. И никакви диви купони, докато ме няма.
— Не ти обещавам.
Пет минути по-късно мама подкара своя таурус по алеята. Пуснах пердето, сгуших се на дивана и вперих поглед в телефона си.
Обаче никой не ми звънеше.
Напипах верижката, която ми даде Пач и която още носех, и я стиснах по-силно, отколкото очаквах. Връхлетя ме ужасната мисъл, че може би това е единственото, което ми е останало от него.
Четвърта глава
Сънят беше в три цвята: черен, бял и бледосив.
Нощта беше студена. Стоях боса на един черен път, а дъждът бързо пълнеше с кал дупките по него. На места пътят беше осеян с камънаци и подобни на скелети бурени. Цялата околност тънеше в мрак, с изключение на едно-единствено светло място: на няколкостотин метра по-надолу се виждаше осветена странноприемница от дърво и камък. На прозорците блещукаха свещи. Тъкмо се наканих да отида да потърся там подслон, когато чух далечното подрънкване на звънчетата.