Звънът се усили и аз се дръпнах на безопасно разстояние от пътя. Видях как от мрака изникна теглена от коне карета и спря на мястото, където до преди секунди стоях аз. Щом колелата престанаха да се въртят, кочияшът скочи от капрата и ботушите му разплискаха калта. Отвори вратичката и отстъпи назад.
Показа се тъмна фигура. От раменете й висеше наметка, която вятърът развя и отгърна, но лицето бе скрито под качулка.
— Чакай тук — каза мъжът на кочияша.
— Господарю, вали проливно…
Мъжът с наметката кимна по посока на странноприемницата:
— Имам работа. Няма да се бавя. Конете да бъдат готови.
Кочияшът отмести поглед към странноприемницата:
— Но, господарю… там се събират крадци и разбойници. А и въздухът тази вечер е лош. Усещам го с костите си. — Той потърка отривисто ръка, сякаш да прогони студа. — Може би е по-добре господарят да се прибере у дома при госпожата и малките господари.
— Нито дума за това на жена ми. — Мъжът с наметката се приведе и разпери ръцете си, облечени в ръкавици, вперил поглед в странноприемницата. — Тя си има достатъчно грижи — промърмори той.
Насочих вниманието си към странноприемницата — зловещите пламъчета на свещите блещукаха на тесните скосени прозорчета. Покривът също беше скосен малко надясно, сякаш бе строен с неточни инструменти. Бурени задушаваха постройката отвън, а от време на време отвътре се разнасяше свадлив крясък или шум от натрошено стъкло.
Кочияшът изтри носа си с ръкав.
— Синът ми умря от чума преди две години. Ужасно е това, което преживявате с господарката.
В последвалата напрегната тишина конете тупаха нетърпеливо с копита, а от козината им се издигаше пара. От ноздрите им излитаха бели облачета. Картината беше толкова автентична, че неочаквано изпитах страх. Никога преди сънищата ми не са били толкова реалистични.
Мъжът с наметката тръгна по покритата с обли камъчета пътека, която водеше към странноприемницата. Краищата на съня изчезнаха подире му и след кратко колебание аз го последвах, понеже се опасявах да не би и той да изчезне, ако не съм наблизо. Шмугнах се зад него през вратата на странноприемницата.
По средата на стената в дъното имаше огромна пещ с почернял комин. От двете страни на пещта на големи пирони висяха дървени купи, тенекиени канчета и съдове. В ъгъла имаше три бъчви. Пред тях, свито на кълбо, спеше краставо куче. По пода се валяха катурнати столове и мръсни съдове и чаши, но той и бездруго трудно можеше да се нарече под. Беше просто пръст, отъпкана и поръсена с дървени стърготини, а щом стъпих на него, калта, която вече бе полепнала по стъпалата ми, попи прашната пръст. Мечтаех за горещ душ, но в този момент вниманието ми привлякоха десетина посетители, настанили се на масите в странноприемницата.
Повечето от мъжете имаха дълга до раменете коса и странни остри бради. Панталоните им бяха провиснали и натъпкани във високи ботуши, ръкавите на ризите им бяха широки и издути. Носеха шапки с широка периферия като поклонници.
Сънувах отминала епоха и понеже подробностите в съня ми бяха много живи, явно имах някаква представа за времето, което сънувах. Но бях объркана. Най-вероятно се намирах в Англия, някъде между петнайсети и осемнайсети век. Тази година имах шестица по история, само че историческото облекло не беше включено в теста. Нищо от сцената пред очите ми не беше.
— Търся един човек — обърна се мъжът с наметката към съдържателя, който стоеше зад висока до кръста му маса, явно служеща за бар. — Изпратиха ме да се срещна с него тук тази вечер, но се опасявам, че не знам името му.
Съдържателят, нисък и плешив мъж, ако не броим редките косъмчета, щръкнали на темето му, изгледа мъжа с наметката.
— Нещо за пиене? — попита той, устните му се раздалечиха и отдолу се показаха нащърбените и почернели пънчета на зъбите му.
Преодолях отвращението, което плисна в корема ми при вида на зъбите му, и се дръпнах назад.
Мъжът с наметката явно не се отврати като мен. Само поклати глава:
— Трябва да намеря този човек възможно най-бързо. Казаха ми, че ще ми помогнеш.