— Изкушавам се, обаче не. И още нещо, Пач няма да остане доволен, ако двамата със Скот си прекарвате специални мигове заедно. Не ме разбирай погрешно. Пет пари не давам какво мисли Пач и ако искаш да го подлудиш, толкова по-добре. Но все пак се чувствах длъжна да повдигна въпроса.
Бях стигнала до средата на стълбите от верандата, но се подхлъзнах, когато тя спомена Пач. Поколебах се дали да не й кажа, че съм сложила точка на цялата история, но не бях готова да го изрека на глас. Усещах как телефонът, в който бях запазила снимка на Пач, пари в джоба ми. Част от мен искаше да запокити устройството между дърветата от другата страна на пътя, но друга част от мен не желаеше да го изгуби толкова бързо. Пък и ако кажех на Ви, тя неизбежно щеше да изтъкне, че скъсването ми дава право да се срещам с други момчета, а това бе погрешно заключение. Не търсех друг, Пач също. Поне така се надявах. Просто се бяхме сдърпали. Първата ни истинска кавга. Не бяхме скъсали завинаги. В пристъп на гняв и двамата бяхме казали неща, които не мислим.
— На твое място щях да се измъкна — отбеляза Ви, а високите й токчета тракаха зад мен. — Така правя, когато се окажа в затруднено положение. Обади се на Скот и му кажи, че котката ти повръща миши черва и че след училище трябва да я заведеш на ветеринар.
— Скот беше вкъщи снощи. Знае, че нямам котка.
— В такъв случай, ще се досети, че не проявяваш интерес, освен ако вместо мозък няма разкашкани спагети.
Обмислих предложението й. Ако се отървях от задължението да развеждам Скот из града, можех да взема колата на Ви и да го проследя. Колкото и да се мъчех да намеря рационално обяснение на нещата, които чух снощи, не можех да пренебрегна гризящото ме отвътре подозрение, че Скот беше разговарял мислено с майка си. Преди една година щях да отхвърля идеята като абсурдна, но сега беше различно. Пач ми говореше мислено безброй пъти. А също и Чонси (известен още като Джулс), нефилим от миналото ми. Понеже падналите ангели не остаряват, а аз познавах Скот от петгодишен, вече бях изключила вероятността той да е паднал ангел. Но пък можеше да е нефилим.
Ако беше нефилим, какво търсеше в Колдуотър? Защо живееше като най-обикновен тийнейджър? Знаеше ли, че е нефилим? А Лин знаеше ли? Скот беше ли дал вече клетва да служи на някой паднал ангел? Ако не беше, мое задължение ли е да го предупредя какво го очаква? Не бяхме си допаднали, но това не означава, че той заслужаваше да преотстъпва тялото си за две седмици всяка година.
Разбира се, възможно бе Скот изобщо да не е нефилим. Може да се бях поувлякла и да си бях въобразила, че е разговарял мислено с майка си.
След часовете по химия се отбих до шкафчето си, оставих учебника, взех си раницата и излязох през страничния вход, откъдето ясно се виждаше ученическият паркинг. Скот седеше на капака на своя сребристо-син мустанг. Пак беше с хавайската шапка и аз си казах, че ако продължава така, няма да мога да го разпознавам без нея. Дори не знаех какъв цвят е косата му. Извадих жълтото листче, на което мама ми беше написала номера му, и го набрах.
— Сигурно е Нора Грей — обади се той. — Надявам се, че няма да ми вържеш тенекия.
— Лоши новини. Котката ми е болна. Ветеринарят ме вмести за дванайсет и половина, така че ще трябва да отложим обиколката. Съжалявам — казах накрая, понеже наистина не очаквах да се почувствам чак толкова виновна. В крайна сметка, беше просто дребна лъжа. Пък и бездруго не вярвах, че Скот наистина иска да разгледа Колдуотър. Поне така си казвах, за да успокоя съвестта си.
— Добре — отговори Скот и прекъсна.
Тъкмо затворих мобилния си, когато Ви цъфна зад мен.
— Лесно го подхлъзна, нали. Браво на теб.
— Нещо против да взема колата ти за следобеда? — попитах, докато наблюдавах как Скот слиза от капака на колата и звъни по мобилния си.
— По какъв повод?
— Искам да проследя Скот.
— Защо? Нали тази сутрин твърдеше, че е задник…
— Нещо в него… ме смущава.
— Да, тъмните му очила. Като на Хълк Хоган са, нали? Така или иначе, няма да стане, имам уговорка за обяд с Риксън.
— Да, но Риксън може да те закара и аз да взема твоята кола — предложих и хвърлих поглед навън, за да се уверя, че Скот още не се е качил в мустанга си. Не исках да потегли, преди да убедя Ви да ми даде ключовете за колата си.
— Разбира се, че би могъл да ме закара, но тогава ще изглеждам като момиче в нужда, а мъжете обичат силните и независими жени.