Спомних си, че на масата в трапезарията има свещи, загърнах се в една кърпа и слязох на долния етаж. Имаше и дебели свещи в бюфета. Но къде беше кибритът?
През ливадата зад къщата премина сянка и аз рязко се извърнах към прозорците на кухнята. Проливният дъжд се стичаше по стъклата и разкривяваше света навън, затова се приближих да огледам по-добре. Каквото и да бях мярнала, вече го нямаше.
Койот, казах си, и усетих внезапен прилив на адреналин. Просто койот.
Телефонът в кухнята иззвъня пронизително и аз тутакси грабнах слушалката, отчасти понеже бях уплашена, отчасти понеже исках да чуя човешки глас. Молех се да е Ви и да ми съобщава, че е променила намерението си.
— Ало?
Изчаках.
— Ало?
В ухото ми се чуваше само пращене.
— Ви? Мамо? — С ъгълчето на окото си забелязах още една сянка да прекосява ливадата. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, и си напомних, че няма начин да ме застрашава истинска опасност. Пач може и да не ми беше гадже, но все още бе моят ангел пазител. Ако бях загазила, той щеше да е тук. Но още докато си го помислих, се зачудих дали сега изобщо бих могла да разчитам на Пач.
Сигурно ме мразеше. Може би не искаше да има нищо общо с мен. Вероятно още беше бесен и затова не се опитваше да се свърже с мен.
Проблемът с тези размисли беше, че отново се ядосах. Стоя си тук и се тревожа за него, а той, където и да се намира, най-вероятно не дава и пет пари за мен. Заяви, че няма безропотно да приеме решението ми да скъсаме, но точно това направи. Не ми беше изпратил съобщение, не ми беше звънил. Нищо. Не че нямаше основание. Можеше ей сега да почука на вратата и да ми каже какво е търсил пред дома на Марси онази вечер. Можеше да ми обясни защо си тръгна, когато му казах, че го обичам.
Да, бях ядосана. Само че този път възнамерявах да предприема нещо по въпроса.
Затворих слушалката на телефона и потърсих номера на Скот в мобилния си. По дяволите предпазливостта, щях да му звънна и да приема предложението му. Макар причините да не бяха хубави, исках да изляза със Скот. Исках да дам на Пач да се разбере. Ако си въобразяваше, че ще си стоя вкъщи и ще роня сълзи за него, много грешеше. Бяхме скъсали, имах право да излизам с други момчета. А междувременно щях да изпитам способността на Пач да ме предпазва. Може пък Скот наистина да беше нефилим. Може би дори вещаеше неприятности. Може би беше точно човек, от когото трябваше да страня. По лицето ми плъзна сурова усмивка, когато си дадох сметка, че каквото и да направех, каквото и да направеше Скот, Пач беше длъжен да ме закриля.
— Тръгна ли вече за Спрингвейл? — попитах Скот, след като набрах номера му.
— Значи не е чак толкова лошо да се мотаеш с мен?
— Ако ще ми го натякваш, няма да дойда.
Усетих, че се усмихва.
— Спокойно, Грей, поднасям те.
Бях обещала на мама да стоя настрана от Скот, но не се тревожех. Ако Скот опиташе нещо, щеше да се наложи Пач да се намеси.
— Е? — попитах. — Ще дойдеш ли да ме вземеш?
— Ще мина след седем.
Спрингвейл беше малко рибарско градче и повечето неща в него се намираха по главната улица: пощата, няколко ресторанта за риба и картофки, магазини за рибарски такъми и билярдната зала „Зи Пул“.
Постройката беше едноетажна, с прозорци от дебело шлифовано стъкло, през които се виждаше билярдната зала вътре и барът. Отвън имаше бурени и боклуци. Двама мъже с бръснати глави и кози брадички пушеха на тротоара точно пред входа, после стъпкаха цигарите си и хлътнаха вътре.
Скот паркира напречно, близо до входа.
— Ще отида да потърся банкомат — каза той и угаси двигателя.
Огледах табелата над прозорците: билярдна зала „Зи Пул“. Звучеше ми някак познато.
— Откъде ми е познато това място? — попитах.
— Преди няколко седмици кръвта на някакъв тип изтече върху една от масите. Пиянско сбиване. Даваха го по новините.
О!
— Ще дойда с теб — побързах да му предложа.
Той излезе навън и аз го последвах.
— Недей — надвика той дъжда, — цялата ще се измокриш. Чакай вътре. Връщам се най-много след десет минути.
И без да ми даде възможност да го последвам, приведе рамене, за да се предпази от дъжда, пъхна ръце в джобовете си и хукна по тротоара.