Изтрих лице и се пъхнах под навеса на сградата, за да претегля възможностите си: или влизах вътре сама, или чаках Скот тук. Само след пет секунди кожата ме засърбя. По тротоара не минаваха много хора, но не беше и съвсем безлюдно. Онези, които бяха излезли в това време, носеха фланелени ризи и работни ботуши. Изглеждаха по-едри, по-силни и по-заплашителни от мъжете, които се мотаеха по главната улица в Колдуотър. Неколцина ме огледаха мимоходом.
Погледнах надолу по улицата, накъдето беше тръгнал Скот, и го видях да завива покрай една сграда и да изчезва в пресечката. Първата ми мисъл беше, че едва ли ще намери банкомат в уличката до билярдната зала. След това се усъмних, да не би да ме е излъгал. Може би в крайна сметка изобщо не отиваше до банкомат. Но тогава какво търсеше в пресечката в този дъжд? Искаше ми се да го последвам, но нямаше как да го направя скришом. Никак не ми се щеше отново да ме пипне, че го следя. Това със сигурност нямаше да спомогне за установяването на доверие помежду ни.
Реших, че мога да разбера какво прави той, като наблюдавам и през един от прозорците вътре, затова дръпнах дръжката на вратата.
Вътре беше хладно и задимено, миришеше на мъжка пот. Таванът беше нисък, стените — бетонни. Имаше няколко плаката с мощни автомобили, календар от спортен вестник и рекламно огледало на „Будвайзер“ — това беше единствената украса. Откъм улицата, по която беше тръгнал Скот, нямаше прозорци. Тръгнах по средната пътека, навлязох по-навътре в полутъмното помещение и се постарах да не поемам дълбоко въздух, за да сведа до минимум канцерогенните вещества. Когато стигнах до дъното на залата, спрях поглед на изхода към задната пресечка. Не беше прозорец, но щеше да свърши работа. Ако Скот ме хванеше, че го наблюдавам, винаги можех да се направя на две и половина и да кажа, че съм излязла на въздух… Уверих се, че никой не ме гледа, отворих вратата и подадох глава навън.
Нечии ръце стиснаха яката на дънковото ми яке, издърпаха ме навън и ме опряха с гръб на стената.
— Какво търсиш тук? — попита Пач. Зад него съскаше дъждът, който се лееше от металната козирка.
— Играя билярд — заекнах, все още стъписана от изненада, задето ме беше издърпал така.
— Играеш билярд значи — повтори той, но явно изобщо не ми вярваше.
— Тук съм с един приятел. Скот Парнел.
Изражението му стана по-сурово.
— Проблем ли е? — попитах. — Ние скъсахме, забрави ли? Мога да излизам с други момчета, ако си поискам.
Бях ядосана — на архангелите, на съдбата, на последиците. Бях ядосана, задето съм тук със Скот, а не с Пач. Бях ядосана и на Пач, задето не ме притисна в прегръдката си и не ме увери, че иска да остави зад гърба ни всичко случило се през последното денонощие. Че онова, което ни разделя, вече го няма и че от сега нататък сме само аз и той.
Пач сведе поглед към земята и стисна носа си. Усещах, че черпи спокойствие някъде от дълбоко.
— Скот е нефилим. Първо поколение, чиста порода. Точно като Чонси.
Примигнах. Значи беше истина.
— Благодаря за информацията, но вече го подозирах.
Той направи недоволен жест:
— Не ми се прави на смела. Той е нефилим.
— Не всеки нефилим е като Чонси Ланже — отговорих раздразнено. — Не всеки нефилим е лош. Ако дадеш шанс на Скот, ще видиш, че той всъщност е доста…
— Скот не е някой стар нефилим — прекъсна ме Пач. — Той е член на кърваво нефилимско общество, чиято мощ непрекъснато расте. Целта му е да освободи нефилимите от властта на падналите ангели по време на хешван. Като обезумели събират нови членове, за да се бият с падналите ангели, така че между двете страни назрява война. Ако обществото стане достатъчно силно, падналите ангели ще се отдръпнат… и ще започнат да превръщат в свои васали хора.
Прехапах устната си и го погледнах смутено. Неволно си спомних снощния си сън. Хешван. Нефилим. Паднали ангели. Не можех да избягам от това.
— Защо падналите ангели обикновено не се вселяват в телата на хора? — попитах. — Защо предпочитат нефилими?
— Човешките тела не са толкова силни и издръжливи като телата на нефилимите — отговори Пач. — Двуседмично обладаване би ги убило. Десетки хиляди хора биха измирали през всеки хешван. Освен това е много по-трудно да обладаеш човек — продължи той. — Падналите ангели не могат да принуждават хората да им се кълнат във вярност, ще се наложи да ги убеждават да им предоставят телата си. А това отнема време и изисква усилия. Освен това човешките тела се разпадат по-бързо. Не са много падналите ангели, които биха си направили труда да обсебят тялото на човек, който ще умре след седмица.