Тръгнах да търся края на дългата опашка, която се извиваше около сергията за хамбургери, и я открих близо до входа на закритата въртележка. Съдейки по дължината на опашката, прецених, че ще минат най-малко петнайсет минути, преди да ми вземат поръчката. Една сергия за хамбургери на целия плаж. Стори ми се някак неамериканско.
След като почаках неспокойно няколко минути, се озърнах сигурно за десети път и забелязах Марси Милар през двама човека зад мен. С Марси учехме заедно още от детската градина и през единайсетте години оттогава я срещах адски често. Заради нея цялото училище познаваше бельото ми ненужно добре. В прогимназията тя имаше навика да отмъква сутиена ми от шкафчето и да го окачва на таблото за съобщения пред канцелариите, но понякога я озаряваше творчески проблясък и го използваше като основна атракция в кафенето — двете чашки се оказваха пълни с ванилов пудинг, увенчан със захаросани череши. Много шик, знам. Марси носеше поли с два номера по-малки и с десетина сантиметра по-къси от нормалното. Косата й беше червеникаво руса, а самата тя беше като клечка за сладолед — обърнеш ли я настрани, на практика изчезва. Ако имаше табло, което да отчита победите и загубите на всяка от нас в схватките ни, изобщо не се съмнявам, че резултатът на Марси щеше да е два пъти по-висок от моя.
— Здрасти — поздравих я, понеже неволно погледите ни се срещнаха и не виждах възможност да избегна поне поздрава.
— Здрасти — отговори тя със смътно подобие на учтивост.
Имаше нещо доста озадачаващо в присъствието на Марси на Делфик тази вечер. Баща й беше собственик на представителството на „Тойота“ в Колдуотър, семейството й живееше в богаташки квартал и всички се гордееха, че са единствените жители на Колдуотър, които членуват в престижния яхтклуб „Харасекет“. В момента родителите на Марси сигурно бяха във Фрийпорт, ветроходстваха и си поръчваха сьомга.
В сравнение с това Делфик беше като плаж на покрайнините. Нелепо беше дори да си помислиш за яхтклуб. Единственото заведение за хранене беше боядисана в бяло сергия за хамбургери, където човек можеше да избира между горчица и кетчуп. Ако имаш късмет, ще ти разнообразят живота и с пържени картофки. Забавленията клоняха към шумни игрални зали и блъскащи се колички, а след мръкнало на паркинга се продаваха повече хапчета, отколкото в аптека.
Беше долнопробно място, на което господин и госпожа Милар надали биха желали да видят дъщеря си.
— Ей, хора, можете ли да действате още по-бавно? — провикна се Марси. — Тук отзад умираме от глад.
— На сергията работи само едно момиче — осведомих я.
— Е, и? Да наемат още хора. Търсенето определя предлагането.
Предвид оценките й в училище Марси изобщо не беше човек, квалифициран да прави икономически изказвания.
След десетина минути напреднах и вече бях достатъчно близо до сергията за хамбургери, за да разчета думата „горчица“, написана с черен маркер на жълтото пластмасово шише. Зад мен Марси изнасяше пълно представление с пристъпване от крак на крак и театрални въздишки.
— Умирам от глад, ама буквално — оплакваше се тя.
Мъжът пред мен плати и си тръгна със сандвича си.
— Чийзбургер и една кола — поръчах на момичето.
Докато тя изпълняваше поръчката ми, се обърнах назад към Марси:
— Е, с кого си тук?
Пет пари не давах с кого е тук, понеже изобщо нямахме общи приятели, но доброто ми възпитание взе връх. Освен това Марси от седмици не беше предприемала нищо отявлено грубо към мен. А и през последните петнайсет минути битувахме съвместно в относителен мир. Може пък това да бе началото на примирие. На загърбване на миналото…
Тя се прозя, все едно разговорът с мен я отегчаваше повече от висенето на опашката и взирането в гърбовете на хората.
— Не се обиждай, но не съм в настроение да си бъбрим. Имам чувството, че чакам на тази опашка най-малко пет часа заради това неспособно девойче, дето не може да приготви два хамбургера едновременно.
Момичето зад щанда беше навело ниско глава и съсредоточено развиваше восъчната хартия от питките, но знаех, че я е чула. Сигурно ненавиждаше работата си и скришно плюеше върху питките, когато беше с гръб. Няма да се учудя, ако в края на смяната плачеше в колата си.
— Баща ти разрешава ли ти да се мотаеш на Делфик Бийч? — попитах Марси и съвсем леко присвих очи. — Може да навредиш на репутацията на многоуважаемото семейство Милар. Особено след като баща ти членува в яхтклуба „Харасекет“.