Марси доби ледено изражение.
— Учудена съм, че твоят баща няма нищо против да идваш тук. А, чакай малко… точно така, той е мъртъв.
Отначало просто се слисах. После се възмутих от безсърдечието й. Гърлото ми се стегна от гняв.
— Какво? — вдигна тя небрежно едното си рамо. — Мъртъв е. Факт. Да не искаш да изопачавам фактите?
— Какво съм ти направила?
— Родила си се.
Беше напълно лишена от чувствителност и това ме разтърси — дотолкова, че дори не й отговорих. Грабнах сандвича и кока-колата си и оставих двайсетачка. Отчаяно копнеех да се върна при Пач, но това си беше между мен и Марси. Ако му се появях в такова състояние, изражението ми веднага щеше да му подскаже, че нещо не е наред. Не исках да го въвличам в тази история. Исках да остана малко сама, забелязах уединено място на плажа срещу сергията за хамбургери и седнах възможно най-изискано и сдържано — не биваше да допускам Марси да ми провали вечерта. Положението щеше да се влоши още повече, ако усещах, че тя ме наблюдава доволна, задето ме е натикала в дупката на самосъжалението. Отхапах от чийзбургера си, но той остави лош вкус в устата ми. Мислех само за мъртва плът. За мъртви крави. За собствения си мъртъв баща.
Изхвърлих сандвича и тръгнах, усещайки как сълзите се стичат в гърлото ми.
Обгърнах тялото си с ръце, стиснах лактите си и забързах към бараките на тоалетните в дъното на паркинга с надеждата да успея да се шмугна вътре, преди сълзите да рукнат. Пред женската тоалетна се виеше опашка, но аз се промуших вътре и застанах пред мръсното огледало. Дори на мъждивата светлина на слабата крушка виждах, че очите ми са зачервени и изцъклени. Намокрих книжна салфетка и я притиснах към клепачите си. Какъв й беше проблемът на Марси? Какво толкова жестоко й бях направила, че да заслужа всичко това?
Поех си няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокоя, изпънах рамене и мислено си представих тухлен зид и Марси отвъд него. Какво ме интересува какви ги дрънка? Дори не я харесвах. Мнението й не значеше нищо. Беше груба, егоцентрична и нанасяше удари под пояса. Не ме познаваше и определено не познаваше баща ми. Чиста загуба на време си беше да роня сълзи дори заради една нейна думичка.
Преодолей го, наредих си.
Изчаках червенината на очите ми да избледнее и излязох от тоалетната. Огледах тълпата, търсейки Пач, и го открих с гръб към мен да играе на кегли. До него беше Риксън, който сигурно вадеше добри пари от сръчността на Пач. Риксън беше паднал ангел и отдавна се познаваше с Пач, а отношенията на двамата бяха почти братски. Пач не допускаше много хора в живота си и се доверяваше на още по-малко, но ако имаше някой, който да знае всичките му тайни, това беше Риксън.
Допреди два месеца Пач също беше паднал ангел. После спаси живота ми, заслужи си крилете обратно и се превърна в мой ангел пазител. Сега би трябвало да е в отбора на добрите, но тайничко долавях, че връзката му с Риксън и със света на падналите ангели означава за него много повече. И макар да не исках да го призная, усещах, че той съжалява за решението на архангелите да го направят мой ангел пазител. В крайна сметка не това искаше Пач.
Искаше да стане човек.
Мобилният ми звънна и ме откъсна от мислите ми. Беше мелодията, с която ми звънеше приятелката ми Ви, но оставих гласовата си поща да приеме обаждането. Бодна ме чувство за вина, понеже мимоходом отбелязах, че това е второто нейно обаждане, което отказвам днес. Успокоих вината си с мисълта, че ще се видя с нея на следващия ден сутринта. А Пач щях да видя чак вечерта. Възнамерявах да се насладя на всяка минута, прекарана с него.
Докато го гледах как хвърля топката към шест спретнато наредени кегли, коремът ми се сви от копнеж, когато фланелката му се плъзна нагоре по гърба и оголи ивица кожа. От опит знаех, че всеки сантиметър от тялото му се състои от стегнати и добре очертани мускули. Гърбът му също беше гладък и съвършен, а белезите му като паднал ангел бяха заменени от крила, невидими за мен и за който и да е човек.
— На пет долара, че няма да можеш да го направиш отново — обадих се зад гърба му.
Пач се обърна назад и се ухили.
— Не ти искам парите, ангелче.
— Деца, нека не се отклоняваме от хазарта — намеси се Риксън.
— Всичките три останали кегли — отправих предизвикателство към Пач.
— За каква награда става дума? — попита той.
— Мътните да ме вземат — възкликна Риксън. — Не можете ли да почакате, докато останете насаме?