Пач ми се усмихна тайно и пренесе тежестта на тялото си назад, притиснал топката към гърдите. Отпусна дясното си рамо, изнесе ръката си назад и хвърли топката с всичка сила. Чу се силен трясък и останалите три кегли се пръснаха по масата.
— О, сега вече загази, девойко — провикна се Риксън над гълчавата от възторжените зрители, които пляскаха с ръце и свиркаха в чест на постижението на Пач.
Пач се облегна на сергията и ме погледна с извити вежди. Жестът означаваше — плащай сега.
— Просто ти провървя — казах.
— Тепърва ще ми върви.
— Избери си награда — дрезгаво гракна старецът на сергията към Пач и се наведе да събира падналите кегли.
— Моравото мече — каза Пач и взе отвратителното лилаво плюшено мече със сплъстена козина. Подаде ми го.
— За мен ли е? — попитах и го притиснах към сърцето си.
— Ти обичаш отритнатите. В магазина винаги купуваш вдлъбнатите консерви. Наблюдавам те. — Пъхна пръст в гайката на колана ми и ме придърпа по-близо. — Да се махаме от тук.
— Какво си намислил? — Усетих как ме изпълва топлина и трепет, понеже прекрасно знаех какво е намислил.
— У вас.
Поклатих глава:
— Няма да стане. Мама е вкъщи. Ще трябва да отидем у вас — намекнах.
Бяхме заедно от два месеца, а аз още не знаех къде живее Пач. И не защото не се опитвах да узная. След двуседмична връзка вече си беше редно да ме покани, особено след като живееше сам. А два месеца бяха твърде дълъг период. Мъчех се да запазя спокойствие, но любопитството ме измъчваше. Не знаех нищичко за личните и интимни подробности от живота на Пач — например какъв цвят бяха стените му. Дали използваше електрическа или ръчна отварачка за консерви? С каква марка сапун се къпеше? Памучни или копринени бяха чаршафите му?
— Нека позная — живееш в тайна квартира някъде под земята в центъра на града.
— Ангелче!
— Струпал си чинии в мивката? На пода е разхвърляно мръсно бельо? Много по-непретенциозно е от моята къща.
— Така е, но отговорът продължава да бъде „не“.
— Риксън виждал ли е къде живееш?
— Риксън трябва да знае.
— А аз не трябва, така ли?
Устните му потръпнаха.
— Ролята ми си има и тъмна страна.
— Ако ми покажеш, ще трябва да ме убиеш, така ли? — опитах да отгатна.
Той ме прегърна и ме целуна по челото.
— Почти позна. Кога е вечерният час?
— В десет. Утре тръгвам на лятно училище. — Заради това и понеже майка ми беше взела на всеоръжие каузата да ме раздели с Пач. Ако бях с Ви, вечерният ми час щеше да е поне до десет и половина. Не можех да виня мама, задето няма доверие на Пач — по едно време самата аз се чувствах така, — но щеше да ми е адски удобно, ако от време на време не е толкова бдителна.
Например тази вечер. Пък и нищо нямаше да ми се случи. Не и на сантиметри от моя ангел пазител.
Пач погледна часовника си:
— Време е да тръгваме.
В десет и четири минути той направи обратен завой пред къщата и паркира до пощенската кутия. Угаси двигателя и фаровете и мракът на полето ни погълна. Поседяхме малко така, преди той да попита:
— Защо си толкова мълчалива, ангелче?
Тутакси се стегнах.
— Така ли? Просто съм се замислила.
Сянка от усмивка изви устните на Пач.
— Лъжеш. Какво има?
— Бива си те — отбелязах.
Усмивката му стана мъничко по-широка.
— Доста си ме бива.
— Срещнах Марси Милар на щанда за хамбургери — признах. До тук с несподелянето на проблемите. Явно продължаваха да тлеят под повърхността. От друга страна, ако не можех да споделя с Пач, с кого другиго? Преди два месеца връзката ни се изразяваше в спонтанни целувки в колата, извън колата, по пейките и върху масата в кухнята. А също и в лутащи се ръце, разчорлени коси и размазан гланц за устни. Но вече беше нещо много повече. Чувствах емоционална близост с Пач. Приятелството му означаваше за мен повече от стотици случайни познанства. Смъртта на татко остави у мен огромна празнина, която заплашваше да ме разяде отвътре. Празнината още си беше там, но болката не режеше толкова дълбоко. Не виждах смисъл да оставам заклещена в миналото, след като всичко, което исках, беше тук сега. И то благодарение на Пач. — Марси беше така любезна да ми напомни, че татко е мъртъв.