— Още ли върши работа?
— Не и за мен. — Преплете пръсти с моите, обърна ръката ми и целуна кокалчетата на пръстите ми. — Сега е твой ред.
Свалих тясната медна халка от средния пръст на лявата си ръка и му я подадох. От гладката вътрешна страна на пръстена беше гравирано сърце.
Пач завъртя халката между пръстите си и я огледа мълчаливо.
— Татко ми я даде седмица, преди да го убият — обясних.
— Не мога да я взема — потрепнаха клепачите на Пач.
— За мен това е най-важното нещо на света. Искам да я вземеш. — Свих пръстите му около пръстена.
— Нора — поколеба се той. — Не мога да взема халката.
— Обещай ми да я задържиш. Обещай ми, че никога нищо няма да застане помежду ни. — Приковах очите му с поглед. — Не искам да те изгубя. Не искам това никога да свърши.
Очите на Пач бяха смолисточерни, по-тъмни от милион тайни, натрупани една върху друга. Сведе поглед към пръстена в ръката си и бавно го завъртя.
— Закълни се, че никога няма да престанеш да ме обичаш — прошепнах.
Той бавно кимна.
Стиснах яката му и отново го придърпах към себе си, целунах го по-пламенно от всякога, за да запечатам обещанието помежду ни. Преплетох пръсти с неговите и острият ръб на пръстена се вряза в дланите ни. Каквото и да направех, все не се чувствах достатъчно близо до него, никога не ми стигаше. Пръстенът се заби по-дълбоко в дланта ми и ме поряза. Обещание, скрепено с кръв.
Когато ми се стори, че гърдите ми няма да издържат повече без въздух, се дръпнах и допрях глава до неговата. Очите ми бяха затворени, раменете ми се издигаха и спускаха, докато дишах.
— Обичам те — прошепнах. — Повече, отколкото е редно, струва ми се.
Изчаках да отговори, но вместо това Пач ме притисна към себе си по-силно, почти закрилнически. Завъртя глава към гората от другата страна на пътя.
— Какво има? — попитах.
— Чух нещо.
— Да, казах ти, че те обичам — усмихнах се и проследих устните му с пръст.
Очаквах да отвърне на усмивката ми, но той все така не откъсваше поглед от дърветата, които хвърляха играещи сенки с разлюлените си от вятъра клони.
— Какво има там? — попитах и проследих погледа му. — Койот?
— Нещо не е наред.
Кръвта ми се смрази и се преместих от скута му.
— Плашиш ме. Да не е мечка?
Не бяхме виждали мечки от години, но къщата ни беше извън града и се знаеше, че мечките понякога идваха тук след зимен сън, когато са гладни и си търсят храна.
— Включи фаровете и натисни клаксона — предложих. Вперих съсредоточено поглед към гората. Сърцето ми заби малко по-бързо, когато си спомних, че веднъж с мама и татко наблюдавахме от къщата как една мечка клати колата ни, подушила храната вътре.
Зад мен лампите на верандата светнаха. Не се налагаше да се обръщам, за да се уверя, че мама е на верандата, намръщена и потропваща с крак.
— Какво има? — отново попитах Пач. — Мама излезе. В безопасност ли е?
Той запали двигателя и даде джипа на скорост.
— Прибирай се. Трябва да свърша нещо.
— Да се прибирам ли? Майтапиш ли се? Какво става?
— Нора! — повика ме мама, слизайки по стълбите раздразнено. Спря на метър и половина от джипа и ми даде знак да смъкна стъклото.
— Пач? — опитах отново.
— Ще ти звънна по-късно.
Мама гневно отвори вратата:
— Пач — рязко го поздрави тя.
— Блайд — кимна разсеяно той.
— Закъсня с пет минути — обърна се към мен тя.
— Вчера се прибрах с четири минути по-рано.
— Когато имаш вечерен час, не може да прехвърляш минути от един ден в друг — оповести тя. — Веднага влизай.
Не исках да си тръгна, преди Пач да ми отговори, но явно нямах избор, затова му казах:
— Обади ми се.
Той кимна веднъж, но от съсредоточения му поглед заключих, че мислите му са другаде. Щом излязох от колата и стъпих на земята, джипът потегли с рев, ускорявайки мигновено. За където и да се бе запътил Пач, явно бързаше.
— Когато определям вечерен час, очаквам да го спазваш — заяви мама.
— Закъснях само с четири минути. — Тонът ми трябваше да й подскаже, че малко прекалява.
С което си спечелих отявлено неодобрителен поглед.
— Миналата година убиха баща ти. Преди два месеца ти самата се размина на косъм със смъртта. Мисля, че имам право на прекалена загриженост.