Мама пое към къщата отривисто, скръстила ръце пред гърдите.
Добре де, аз съм безчувствена и коравосърдечна дъщеря. Схванах.
Насочих вниманието си към редицата дървета от другата страна на пътя. Не забелязах нищо необичайно. Почаках някаква студена тръпка да ме предупреди, че там има нещо, нещо невидимо, но не го долових. Усетих полъх на топлия летен вятър, цвърченето на цикадите се носеше в нощта. Гората изглеждаше напълно спокойна на сребристата лунна светилна.
Пач не беше видял нищо в гората. Беше си тръгнал, понеже му казах две големи и глупави думи, които ми се изплъзнаха неусетно. Какво си въобразявах? Не. Какво си мислеше Пач сега? Беше отпрашил, за да не ми отговори. Не се съмнявах, че знам отговора. И точно затова стоях и се взирах подир джипа му.
Втора глава
През последните единайсет секунди лежах по очи, скрила глава под възглавницата в опит да заглуша бюлетина на Чък Дилейни за пътната обстановка в центъра на Портланд, който звучеше от будилника ми ясно и силно. Мъчех се да заглуша и логическата половина на мозъка си, която ми крещеше да се обличам и ми обещаваше наказания, ако не го сторя. Само че закопнялата за удоволствия половина на мозъка ми спечели. Вкопчих се в съня си — или по-точно, в темата на съня си. Той имаше чуплива черна коса и страхотна усмивка. В този момент седеше обърнат назад на мотоциклета си, аз седях, обърната напред, и коленете ни се докосваха. Пъхнах пръсти под ризата му и го придърпах за целувка.
В съня ми Пач усещаше, когато го целувах. Не само емоционално, но долавяше и истинското физическо докосване. В съня ми той беше по-скоро човек, отколкото ангел. Ангелите нямат физически усещания, знаех го, но в съня си исках Пач да усети мекия копринен натиск от докосването на устните ни и как прокарвам пръсти през косата му. Исках да усеща вълнуващото и непреодолимо магнитно поле, което привлича всяка молекула от тялото му към мен.
Точно както го усещах аз.
Пач прокара пръст под сребърната верижка на шията ми, а докосването му изпрати тръпки на удоволствие по цялото ми тяло.
— Обичам те — промърмори той.
Опрях пръсти на твърдия му корем, наведох се напред и спрях точно преди да го целуна. Аз те обичам повече, отвърнах, докосвайки с устни устата му, докато говорех.
Само че думите не излязоха от устата ми. Останаха си заседнали в гърлото.
Докато Пач очакваше отговора ми, усмивката му се стопи.
Обичам те, опитах отново, но думите и този път останаха заключени вътре в мен.
Изражението на Пач стана тревожно.
— Обичам те, Нора — повтори той.
Закимах неистово, но той се извърна. Запали мотоциклета и отпраши, без да поглежда назад.
Обичам те, провикнах се подире му. Обичам те, обичам те!
Но в гърлото ми сякаш бяха изсипали плаващи пясъци — колкото повече се мъчех да изкопча думите оттам, толкова по-надълбоко потъваха те.
Пач се отдалечаваше от мен в тълпа от хора. Само за миг край нас бе паднала нощта и аз едва успявах да различа черната му фланелка сред стотиците тъмни ризи на хората. Хукнах да го настигна, но когато стиснах ръката му и той се обърна, се оказа, че това е друг човек. Момиче. Беше прекалено тъмно, за да различа чертите й, но си личеше, че е красива.
— Обичам Пач — призна ми тя и се усмихна с шокиращо червените си устни. — И не се страхувам да го кажа.
— Аз го казах! — възразих. — Снощи му го казах аз!
Профучах покрай нея, оглеждайки тълпата, докато не зърнах неизменната синя бейзболна шапка на Пач. Трескаво си запроправях път към него и посегнах да го хвана за ръката.
Той се обърна, но отново се беше превърнал в красивото момиче.
— Закъсня — осведоми ме тя. — Сега аз обичам Пач.
— А сега Анджи и прогнозата за времето — оповести Чък Дилейни бодро в ухото ми.
Ококорих се, когато чух думата „време“. Поизлежавах се още мъничко, опитвайки се да се отърся от този лош сън, и да се окопитя. Съобщаваха прогнозата за времето двайсет минути преди кръгъл час, така че нямаше начин да я чуя, освен ако не…
Лятното училище? Бях се успала.
Изритах завивките и изтичах към дрешника. Навлякох същите джинси, които снощи бях метнала на пода на дрешника, навлякох бяла тениска и отгоре сложих лилава жилетка. Набрах Пач с бутона за бързо набиране, но след три позвънявания се включи гласовата му поща. „Обади ми се“, заръчах и замълчах за миг, питайки се дали той не ме избягва след епохалното ми признание от снощи. Бях решила да се преструвам, че изобщо не се е случвало, докато не се размине и нещата не се върнат в нормалното си русло, но след съня си от тази нощ започвах да се съмнявам, че ще бъде толкова лесно. Може би на Пач просто му беше трудно да го приеме. Така или иначе, в момента не можех да направя много по въпроса. Макар да бях съвсем сигурна, че той обеща да ме закара.