Рей Бредбъри
Крещящата жена
Казвам се Маргарет Лиъри, десетгодишна, петокласничка в Централното училище. Нямам братя и сестри, но пък си имам чудесни мама и татко, само дето не ми обръщат много внимание. Както и да е, никой от нас не си е и помислял, че ще имаме нещо общо с убитата жена. Или почти никой.
Когато живееш на улица като нашата, не си мислиш, че могат да се случат ужасни неща като застрелване, наръгване или заравяне на хора едва ли не в задния ти двор. И ако подобно нещо се случи, не можеш да повярваш. Просто продължаваш да си мажеш филийката с масло или да печеш кейка.
Ще ви разкажа как стана всичко. Беше по обед в средата на юли. Беше много горещо.
— Маргарет, иди до магазина и купи сладолед — рече мама. — Събота е, татко ти ще се прибере за обяд, трябва да го нагостим.
Прекосих тичешком празното място зад къщата ни. То е голяма гола поляна, на която децата играят бейзбол, има счупени стъкла и такива работи. На връщане от магазина си вървях през нея и мислех нещо, когато внезапно се случи всичко това.
Чух Крещящата жена.
Спрях и се заслушах.
Идваше изпод земята.
Жената бе заровена под камъните, пръстта и стъклото. Крещеше ужасно, искаше някой да я извади.
Замръзнах, много се уплаших. А тя продължаваше да крещи приглушено.
Побягнах. Паднах, станах и отново се затичах. Стигнах до вратата на къщата. Мама си стоеше преспокойно, без да подозира, че зад дома ни, само на стотина метра, има заровена жива жена, съвсем истинска, и крещи с все сили.
— Мамо — казах аз.
— Не стой там със сладоледа — каза тя.
— Но, мамо…
— Сложи го в хладилника.
— Мамо, отзад на празното място има една Крещяща жена.
— И си измий ръцете — рече мама.
— Крещи и крещи…
— Да видим сега, сол и пипер — продължаваше мама.
— Чуй ме — казах високо. — Трябва да я изкопаем. Погребана е под тонове пръст и ако не я извадим, ще се задуши и ще умре.
— Сигурна съм, че може да изчака до следобеда — отвърна мама.
— Мамо, не ми ли вярваш?
— Разбира се, че ти вярвам, скъпа. А сега си измий ръцете и занеси този поднос месо на татко ти.
— Дори не знам коя е и как се е озовала там — казах аз. — Но трябва да й помогнем, преди да е станало късно.
— Мили Боже — въздъхна мама. — Виж сладоледа. Какво направи, стоеше на слънцето и чакаше да се разтопи ли?
— Ама зад къщата…
— Хайде, бягай.
Отидох в трапезарията.
— Здрасти, тате, зад къщата има една Крещяща жена.
— Никога не съм срещал жени, които да не го правят — отвърна татко.
— Сериозно говоря.
— Изглеждаш наистина много сериозна — отбеляза татко.
— Трябва да вземем кирки и лопати и да я изкопаем, също като египетска мумия.
— Не съм археолог, Маргарет — каза татко. — Виж, някой прохладен октомврийски ден може и да се заемем.
— Но не можем да чакаме толкова дълго — почти изкрещях аз.
Сърцето ми сякаш щеше да се пръсне всеки момент. Бях развълнувана и уплашена, а татко седеше и си слагаше месо в чинията, режеше и дъвчеше, без да ми обръща внимание.
— Татко?
— Ммм? — отвърна той, без да спира да дъвче.
— Татко, трябва след обяда да дойдеш и да ми помогнеш! — замолих го аз. — Татко, тате, ще ти дам парите от касичката си!
— Е, това вече е делово предложение — отбеляза той. — Явно е много важно за теб, щом предлагаш парите си. Колко ще ми плащаш на час?
— Имам пет долара, спестявала съм ги цяла година. Твои са.
Татко докосна ръката ми.
— Трогнат съм. Наистина съм трогнат. Искаш да си играеш с мен и си готова да платиш за отделеното време. Честно казано, Маргарет, успя да накараш татко си да се почувства като истинско говедо. Не ти отделям достатъчно време. Виж сега какво. След като се наобядваме, ще дойда с теб и ще послушам Крещящата жена. Напълно безплатно.
— Ще го направиш ли? Наистина ли ще го направиш?
— Да, госпожице, ще го направя — рече той. — Но трябва да ми обещаеш нещо.
— Какво?
— Че първо ще си изядеш целия обяд.
— Обещавам.
— Добре.
Мама се присъедини към нас и започнахме да обядваме.
— Не яж толкова бързо — сгълча ме мама.
Намалих темпото. После отново се разбързах.
— Чу майка си — каза татко.
— Крещящата жена — казах аз. — Трябва да побързаме.
— Аз пък — рече татко — смятам да не бързам за никъде, да отдам дължимото първо на пържолата си, после на картофите и на салатата, разбира се, след което на сладоледа, а накрая и на едно голямо айскафе, ако нямаш нищо против. Може да ми отнеме поне около час. И още нещо, млада госпожице. Споменеш ли отново на масата Крещящата и така нататък, няма да дойда да слушам рецитала й.
— Да, сър.