— Ясен ли съм.
— Да, сър.
Обядът продължи милион години. Всички се движеха като на забавен кадър, също като на филмите в киното. Мама ставаше бавно и сядаше бавно, вилиците, ножовете и лъжиците едва се влачеха. Дори мухите в стаята бяха бавни. Челюстите на татко се движеха бавно. Беше непоносимо. Искаше ми се да изкрещя: „По-бързо! Моля ви, по-бързо, да тичаме!“
Но не, трябваше да седя, а докато седяхме и бавно-бавно обядвахме, зад къщата (чувах я как крещи в главата ми) беше Крещящата жена. Съвсем сама, докато светът обядваше, докато слънцето печеше в небето и поляната бе пуста като небето.
— Готово — най-сетне каза татко.
— Сега ще дойдеш ли да видиш Крещящата жена? — попитах го.
— Първо още малко айскафе — отвърна татко.
— Като стана въпрос за Крещящи жени — обади се мама, — Чарли Несбит и жена му Хелън снощи пак се караха.
— Нищо ново — рече татко. — Непрекъснато се карат.
— Мен ако питаш, Чарли не е свестен — каза мама. — Ама и тя не е стока.
— Нямам представа. Струва ми се, че си я бива.
— Ти си пристрастен. В края на краищата едва не се ожени за нея.
— Да не смяташ да ни събираш? В края на краищата бях сгоден за нея само месец и половина.
— И показа малко здрав разум, когато развали годежа.
— Знаеш я каква е Хелън. Луда на тема театър. Искаше да живее в каравана. А аз просто не можех да си представя подобно нещо. Затова скъсахме. Въпреки че беше много сладка. Сладка и мила.
— И какво й донесе това? Онова противно животно в лицето на съпруга й.
— Татко — обадих се аз.
— Тук си права. Чарли има ужасен характер. Помниш ли когато Хелън играеше главната роля в гимназиалната постановка? Беше хубава като картинка. Сама беше написала няколко песни. Онова лято написа песен и за мен.
— Ха — рече мама.
— Не се смей. Хубава песен беше.
— Не си ми споменавал.
— Беше между нея и мен. Чакай да видя, как започваше…?
— Татко — обадих се аз.
— По-добре иди с дъщеря си зад къщата, преди да е припаднала — каза мама. — По-късно ще изявиш певческия си талант.
— Добре, хайде да вървим — рече татко и аз го помъкнах навън.
Голата поляна си беше все така пуста и гореща, стъклото от счупените бутилки проблясваше в зелено, бяло и кафяво.
— Е, къде е Крещящата жена? — засмя се татко.
— Забравихме лопатите! — възкликнах аз.
— Ще ги вземем после, след като чуем солистката.
Заведох го на мястото.
— Слушай.
Заслушахме се.
— Нищо не чувам — рече накрая татко.
— Ш-ш-ш — казах аз. — Чакай малко.
Отново се заслушахме.
— Хей, Крещяща жено! — викнах аз.
Чухме слънцето в небето. Чухме вятъра в дърветата, наистина съвсем тихо. Чухме някъде много далеч да минава автобус. Чухме някаква кола.
Това бе всичко.
— Маргарет — рече татко. — Мисля, че няма да е зле да полегнеш и да си сложиш мокра кърпа на челото.
— Но тя беше тук! — викнах аз. — Чух я, крещеше с пълна сила. Виж, ето къде е копано. — Закрещях към земята. — Хей, чуваш ли?
— Маргарет, точно тук копа господин Кели вчера. Голяма яма, та да изхвърли разни боклуци.
— А през нощта някой е използвал ямата на господин Кели, за да зарови жената.
— Е, аз отивам да си взема един хладен душ — рече татко.
— Няма ли да ми помогнеш да я изровим?
— По-добре не стой много навън. Горещо е.
Татко си тръгна. Чух как задната врата се затваря.
Заудрях с крак.
— По дяволите.
Писъците започнаха отново.
Крещеше и крещеше. Сигурно се бе уморила и си бе почивала, а сега започваше отново, само за мен.
Стоях на голото място под горещото слънце и едва не се разревах. Изтичах до къщата и треснах вратата.
— Татко, тя пак крещи!
— Да, да, разбира се. Ела. — Татко ме заведе горе в стаята ми. — Ето така — каза той, накара ме да легна и сложи на челото ми мокра кърпа. — Спокойно.
Започнах да плача.
— Татко, не можем да я оставим да умре. Заровена е като онзи герой на Едгар Алън По. Помисли си само колко ужасно е да крещиш и никой да не ти обръща внимание.
— Забранявам ти да излизаш от къщата — разтревожено рече татко. — Оставаш в леглото до довечера.
Излезе и заключи. Чух как двамата с мама разговарят в предната стая. Скоро спрях да плача. Станах и отидох на пръсти до прозореца. Измъкнах се и се спуснах долу. Прокраднах се тихичко до гаража, грабнах две лопати и изтичах на голата поляна. Жегата беше ужасна. Започнах да копая, а Крещящата жена все крещеше и крещеше…
Работата бе тежка. Да забиваш лопатата, да махаш камъни и стъкла. Знаех, че ще го правя цял следобед и че може и да не успея да свърша. Но какво можех да направя? Да кажа на други хора? Но и те нямаше да ми обърнат внимание, също като мама и татко. Така че продължих да копая сама.