— Не ме интересува. Нищо не чувам.
— Слушайте! — извиках аз.
Писък.
Господин Кели се заслуша и поклати глава.
— Не чувам нищо. Хайде, започвайте да заравяте и се омитайте, преди да съм ви наритал!
Заровихме дупката. И през цялото време господин Кели стоеше до нас със скръстени ръце, жената крещеше, а той се правеше, че не я чува.
Когато приключихме, господин Кели си тръгна и подхвърли през рамо:
— А сега се прибирайте. Видя ли ви пак тук…
Обърнах се към Дипи.
— Той е — прошепнах.
— Ъ? — не разбра Дипи.
— Той е убил госпожа Кели. Удушил я е и я е погребал тук, но тя е дошла на себе си в сандъка. Не го ли видя, стоеше си тук, тя крещеше, а той не й обръщаше внимание.
— Да бе, вярно — съгласи се Дипи. — Наистина стоеше тук и ни лъжеше.
— Остава ни само едно — казах аз. — Да се обадим в полицията и да поискаме да арестуват господин Кели.
Затичахме се към телефона на ъгъла.
След пет минути полицаят почука на вратата на господин Кели. Двамата с Дипи се бяхме скрили в храстите и слушахме.
— Господин Кели? — каза полицаят.
— Да. Какво обичате?
— Госпожа Кели вкъщи ли е?
— Да, сър.
— Мога ли да я видя, сър?
— Разбира се. Хей, Ана!
Госпожа Кели се появи на вратата.
— Да, сър?
— Моля за извинение — каза полицаят. — Получихме съобщение, че са ви погребали на голата поляна, госпожо Кели. Гласът приличаше на детски, но трябваше да проверим. Извинете за безпокойството.
— Това са онези проклети хлапета! — ядосано викна господин Кели. — Пипна ли ги, ще им скъсам задниците от бой!
— Чупката! — прошепна Дипи и двамата си плюхме на петите.
— А сега какво ще правим? — попитах аз.
— Трябва да се прибирам — отвърна Дипи. — Леле, здравата загазихме. Няма да ни се размине.
— Ами Крещящата жена.
— Не ми пука — рече Дипи. — Не бива да стъпваме повече там. Старият Кели сигурно ни чака с каиша и ще ни съдере кожите. Ей, сетих се нещо. Маги, Кели не беше ли нещо глуховат? Май недочува.
— Ох, дявол да го вземе! — възкликнах. — Нищо чудно, че не чу писъците.
— Е, чао — каза Дипи. — Определено загазихме с този твой вентрилоквистки глас. До скоро.
Останах съвсем сама на света, никой не искаше да ми помогне, никой не ми вярваше. Искаше ми се да изпълзя в онзи сандък при Крещящата жена и да умра. Полицията бе по петите ми за измама, татко сигурно също ме търсеше или щеше да започне да ме търси, след като види празното легло. Оставаше ми само едно.
Започнах да обикалям улицата къща по къща. Звънях на всяка врата. Извинете, госпожо Грисуолд, но някой от дома ви да липсва? Здравейте, госпожо Пайкс, много добре изглеждате. Радвам се да ви видя у дома. И след като се уверях, че стопанката на дома си е вкъщи, си бъбрех с нея минута-две и продължавах нататък.
Часовете се нижеха един след друг. Ставаше късно. Чудех се дали е останал въздух в сандъка с погребаната жена, дали няма да се задуши, ако не побързам. Звънях и чуках по врати и вече започна да става наистина късно, когато почуках на последната врата — тази на господин Чарли Несбит, който живееше до нас. Чуках дълго.
Вместо госпожа Несбит, или Хелън, както я нарича татко, вратата отвори не друг, а самият господин Несбит, или Чарли.
— О — рече той. — Ти ли си, Маргарет?
— Да — отвърнах аз. — Добър ден.
— Какво има, дете?
— Бих искала да поговоря с госпожа Несбит.
— О.
— Може ли?
— Ами, тя отиде до магазина — рече той.
— Ще я изчакам — казах аз и се шмугнах покрай него.
— Хей! — рече той.
Настаних се на един стол.
— Ох, ама че жега — казах; мъчех се да запазя спокойствие и непрекъснато си мислех за въздуха в сандъка и как писъците стават все по-слаби и по-слаби.
— Виж какво, дете. — Чарли се приближи към мен. — По-добре да не чакаш.
— О, но защо?
— Ами… защото жена ми няма да се прибере.
— Нима?
— Искам да кажа, че няма да се върне днес. Наистина отиде до магазина, но след това ще иде на гости на майка си. Да. При майка си в Шенектъди. Ще се върне след два-три дни, а може и след седмица.
— Жалко — казах аз.
— Защо?
— Исках да й кажа нещо.
— Какво?
— Че на голата поляна зад нас е заровена една жена и крещи под тонове пръст.
Господин Несбит си изпусна цигарата.
— Изпуснахте си цигарата, господин Несбит — казах и посочих с обувка.
— О, така ли? Да бе. Вярно — измънка той. — Е, ще кажа историята ти на Хелън, когато се върне. Ще й хареса.
— Благодаря. Става въпрос за истинска жена.
— Откъде знаеш?
— Чух я.
— А откъде знаеш, че не е… ами… корен на мандрагора?