— Това пък какво е?
— Знаеш какво е. Мандрагора. Вид растение, дете. Те крещят. Знам, четох го някъде. Откъде си сигурна, че не е мандрагора?
— И през ум не ми е минавало.
— По-добре да ти мине — каза той и запали нова цигара. Опита се да се държи непринудено. — Кажи, хлапе, разказвала ли си на някого за това?
— Разбира се, на много хора.
Господин Несбит се опари с кибритената клечка.
— Прави ли се нещо по въпроса?
— Не — отвърнах аз. — Не ми вярват.
Той се усмихна.
— Разбира се. Напълно естествено е. Ти си само дете. Кой ли ще те чуе?
— Смятам да се върна и да я изровя с правата лопата.
— Чакай.
— Трябва да тръгвам.
— Остани още малко — настоя той.
— Благодаря, но не мога — трескаво отвърнах аз.
Той ме хвана за ръката.
— Знаеш ли да играеш на карти, дете. На блекджек?
— Да, сър.
Господин Несбит извади тесте карти.
— Хайде да поиграем.
— Трябва да ида да копая.
— Имаш много време за това — тихо каза той. — Пък и жена ми току-виж се върнала. Ами да. Точно. Изчакай я. Изчакай още малко.
— Мислите ли, че ще се върне?
— Разбира се, дете. Я кажи за гласа. Много ли е силен?
— Става все по-слаб.
Господин Несбит въздъхна и се усмихна.
— Ама и вие с детинските ви игри. Хайде да изиграем един джек, по-забавно е от Крещящата жена.
— Трябва да тръгвам. Късно е.
— Остани още малко. И без това нямаш какво да правиш.
Разбирах какво целеше. Опитваше се да ме задържи, докато писъците не замлъкнат съвсем. Опитваше се да ми попречи да й помогна.
— Жена ми ще се прибере след десет минути — каза той. — Да. След десет минути. Изчакай я. Стой тук.
Играхме карти. Часовникът тиктакаше. Слънцето се спусна над хоризонта. Ставаше късно. Писъците ставаха все по-слаби и по-слаби в ума ми.
— Трябва да тръгвам — рекох.
— Само още една игра — каза господин Несбит. — Изчакай още един час, дете. Жена ми ще се върне всеки момент. Изчакай.
След още един час си погледна часовника.
— Е, май е време да си вървиш.
Знаех какво е намислил. Щеше да се промъкне през нощта, да изрови жена си, да я отнесе някъде другаде и пак да я закопае.
— Довиждане, дете. Довиждане.
Пусна ме, защото мислеше, че въздухът в сандъка би трябвало да е свършил.
Вратата се затвори под носа ми.
Върнах се зад къщата и се скрих в едни храсти. Какво можех да направя? Да кажа на нашите? Нямаше да ми повярват. Да се обадя на полицията и за господин Чарли Несбит? Но той каза, че жена му е отишла на гости на майка си. Никой нямаше да ми повярва!
Наблюдавах къщата на господин Кели. Нямаше го никакъв. Изтичах към мястото, откъдето се чуваха писъците.
Те бяха спрели. Беше толкова тихо, че си помислих, че никога повече няма да ги чуя. Всичко бе свършило. Реших, че съм закъсняла.
И тогава я чух — толкова далеч, тъй дълбоко, така тихо, че едва можеше да се различи.
Жената вече не крещеше. А пееше.
Нещо от рода на „Обичах те чисто, обичах те много“.
Бе доста тъжна песен. Много тиха. И някак пречупена. Всички тези часове в сандък под земята сигурно я бяха подлудили. Трябваше й само малко въздух и храна — и щеше да се оправи. А тя просто си пееше, вече не искаше да крещи, не викаше за помощ. Просто пееше.
Заслушах се.
После се обърнах, пресякох поляната и се прибрах вкъщи.
— Татко — казах.
— Къде беше?! — извика той.
— Татко.
— Ще си изядеш пердаха.
— Тя вече не крещи.
— Стига си говорила за нея.
— Сега пее.
— Какви ги измисляш?
— Татко, тя е там и скоро ще умре, ако не ме чуеш. Там е, пее, ето така. Затананиках мелодията и изпях първите думи. „Обичах те чисто, обичах те много“.
Татко пребледня. Приближи ме и ме хвана за ръката.
— Какво каза?
— Обичах те чисто, обичах те много — отново изпях аз.
— Къде чу тази песен? — викна той.
— На поляната, преди малко.
— Но това е песента на Хелън! Онази, която написа преди години. За мен! — извика татко. — Не може да я знаеш. Никой не я знае освен Хелън и мен. Никога не съм я пял, нито на теб, нито на никого!
— Така е — казах.
— Боже Господи! — извика татко и се втурна да вземе лопата. Миг по-късно беше на поляната и копаеше с все сила. Към него бързо се присъединяваха много други.
Толкова бях щастлива, че ми се дорева.
Набрах номера на Дипи.
— Здрасти, Дипи. Всичко е наред. Нещата се уредиха. Крещящата жена вече не крещи.
— Супер — каза Дипи.
— Чакам те след две минути на поляната с лопата — казах.
— Който стигне втори, е маймуна! Чао! — викна Дипи.
— Чао, Дипи! — отвърнах и хукнах.