Велимир Петров
Кръгла дата, та заоблена
Ранчото — Чѐрвенска обител.
1 януари 2000 година!
Каква дата! Кръгла, кръгла… и красива, красива — като дамска интимна заобленост! Толкова кръгло заоблена, че като се отъркаля и затъркаля — отиде, та се не видя!
Предишните дати, уж не бяха толкова кръгли — кога се изтърколиха!
Само преди часове изпратихме годината, която ми се водеше за Юбилейна и през която, най-после, станах пълнолетен — шейсетгодишен. С отлежала дата! Ще рече — поскъпвам! Както виното с по-задна дата, антиквариата или — патешко яйце, обвито в един пръст глина, печено и заровено в мазата за дълги години, според Китайската кухня.
Датата е велико творение на човешкия гений, както и датника, таймъра и прочие календарщини.
Там, където се навърта дата, цената отхвръква автоматично. Зная за часовник с датник — по-скъп от братовчед си — без такъв. Също така, познавам девойче, с часовник с датник, с много по-висок рейтинг отколкото на леля й — с часовник без абсолютно никакъв датник! Напливът от мераклии — все по посока на датника!
Някъде бях чел, че някои дати трябва да се съблюдават, като тия на лекарствените средства; обратното водело до уртикарии, световъртеж, сърбеж, а и други геомагнитни полови аномалии и по-безобидни цирози. Щях да забравя — днешната дата също трябва да се съблюдава — особено при въртенето на баницата — може да се падне Парата! В това нямане — кой ти я дава!
Има и дати, пораждащи съмнение: като рождената дата на моя колежка; ако допуснем, че е вярна, ще рече, че малко преди да пръкне на този грешен свят, вече е свирила във фанфарната музика на Девическата гимназия, надянала до лактите дълги, бели, памучни ръкавици.
Да не говорим за някои адски машини, задействали неподходящо:
Познат шегаджия, уж на шега заложил мини-адска машинка в тортата на юбилейната си тъща; невинно нагласил датника за кулминацията по честването й — с полагащите се фойерверки и прочиета; нещо се разминали идеята с резултата — та се наложило да се облизват взаимно с балдъзката, навъртаща се случайно и неглиже в района. Намесили се и други персони, та станала една…
Около всяка Нова година ставам един тих и сантиментален, малко нещо — тъжен. Вирус ще е някакъв. Мировата скръб ме възсяда, пришпорва всичките ми жалки килограми и помисли разюздани, галопира ретроспективно и респективно по белите полета, петна и лекета на творческите ми въжделения и страстите человечески; спъва се о непризнати грехове, хързаля се по затлачените. Да не си кривя душата, има и калдъръми, тук-таме с жълти павенца и килимени пътечки. Вирусът му неден, долен, неидентифициран, некласифициран, че и мнителен. Гледа да ме изкара — все аз виновната страна, все за нещо и някому уж съм дължал внимание и извинение. И което е най-лошото — в това си състояние, съвсем нямам щение за дигане на чаши и прочие наздравици. Неприлична ситуация!
През това време — цялото прогресивно човечество трескаво се готви за Новогодишната нощ, която обикновено трае три дни и три нощи, а за по-талантливите — и много повече. След което — още толкова дни и нощи реанимира и си ближе раните. Същото това прогресивно човечество се е запасило за тази Новогодишна нощ, сякаш е дошъл свършекът на Света (според многобройни прогнози на врачки, квачки, дизайнери, близайнери и тем подобни и безподобни шмекери), с питиета според културата на алкохолизма си, според кесията, че и според компанията и мезето. Знаем: в една добра компания, всеки взема другия на мезе, или обобщено: Добрата компания — е най-доброто мезе!
Не ни е работа да надничаме в канчето на ближните, независимо от стария или от новия набор са; тяхна работа си е и исконно право, с какво и с кого ще се чукат в Новогодишната нощ, нощи и денонощия. Ние също си имаме с какво и с кого — да сме живи и здрави! Напук на световната и междузвездна завист и мръсота!
Неприятно е, че се подвеждам по стария български обичай, на Новогодишната софра да мисля за работа и то, за несвършената. Затова понапрайвам по нещо ново, за кадем, както лозарят подрязва лоза на Зарезан. Откак се почувствах художник, си съчиних тази традиция, увличах се и има Нови години, когато съм завършвал цяла картина.
Тази година /Защо ли?/, вместо към четката, посегнах към пишещата машинка.
Зад гърба ми, в камината, голям четиритактов чукан меко пърпори на праз(нич)ни обороти. Ако имах огледало за обратно виждане, щях да отбележа — колко екологично чисто протича бурният окислителен процес, наречен Горене. Какви сини езичета-пламъчета фъшкат из невидими дюзички, хармонират се според Теорията за горене на газовете в интимна среда; пошляпват нестинарски върху жаравата, онаследена от предния пън; дали не припират да бодна шишче за термична кулинарна обработка… Има време! По-кротко!