Прекрасната и съвършена душа, за която са изписани толкова възвишени философски и теологични трудове не е нищо повече от енергиен заряд, който на известен период от време трябва да сменя преносителя си. Никак не звучи възвишено, признавам, но е факт. В едно отношение обаче всички тези натруфени писания са абсолютно прави — душата наистина е нещо твърде ценно и съвършено за да бъде захвърлена и изоставена в някакво извънбитийно отвъдно.
Беше котка. Най-обикновена улична котка с мръсносива козина, която може би е била бяла преди последният тласък на майка й да я изхвърли в прахта покрила всичко и всички в големия град. Мъничките нокти тихо задраскаха по неравната метална повърхност, после притежателката им се озова на тротоара след един невъзможно съвършен и елегантен скок. Очите й отново уловиха светлината на уличната лампа, сграбчиха я и я запратиха към треперещия Мартин Смит. Прозрението, че не е изправен срещу демон от Ада незнайно защо не успя да му донесе нужното успокоение. Отстъпи внимателно назад, следейки котката с поглед. Залитна, защото още не си бе върнал напълно контрола над краката си, успя да запази равновесие и отстъпи още една крачка. Нейде дълбоко в него някакво гласче му крещеше, че всичко това е адски тъпо и смешно, но смисълът на думите му някак не успяваше да стигне до внезапно завладяното от инстинкти съзнание на Мартин. Инстинкти много по-висши и основополагащи от разума или достойнството. Инстинктите на тревопасно, изправено пред хищник, на бивша маймуна, изправена пред бивш леопард. Стадното животно беше изоставено от стадото си. И трябваше да бяга. Трета крачка назад. Котката повдигна едната си лапичка и леко наклони глава. Опашката й бе щръкнала нагоре и крайчето й танцуваше във въздуха. Студените зелени очи следяха всяко негово движение. Четвърта крачка. Котката не помръдваше от мястото си. Точно така, миличка. Това си е твоята улица, твоята кофа за боклук, твоята автобусна спирка, твоята улична лампа. Извини ме за безпокойството и ме остави да се разкарам. Пета крачка. Левият му крак изведнъж потъна в двадесетсантиметровата бездна деляща ръба на тротоара от нивото на улицата. Тялото му застина за миг, докато центърът на равновесието бавно се плъзна нагоре към гърдите му, после земното притегляне го сграбчи в прегръдките си и рязко го придърпа към себе се. Светът се разтегли край него, светлината на лампата го заслепи за миг и после избухна, в ярка експлозия покрила взора му с белия си воал. Болката в главата му го разкъса само след секунда и пламналите нерви закрещяха на мозъка му, че нещо не е наред. Разумът и достойнството му избраха точно този момент, за да подемат отново повика си, че нещо наистина не е наред. И този път Мартин Смит ги чу съвсем ясно. Пръстите му се плъзнаха през мократа му от кръв коса, досегът с раната изпълни дробовете му с въздух и го изтръгна от там във вид на яростен и болезнен вик. Котката отстъпи назад към контейнера, докато представителят на вида Хомо Сапиенс бавно се надигаше. Идиотизмът на ситуацията се вряза в съзнанието му с такава сила, че отсече с един замах главата на чудовището на служебните ядове и фобиите и припомни на инстинктите му как се бяха развивали нещата в еволюционно отношение през последните няколко хиляди години. И точно в този миг на прозрение котката се хвърли към него.