Мировият съдия Бинаджа Уидъп разбра, че този въпрос може да бъде решен само по юридически път. Но кодексът и сега не можа да му помогне. А жената беше боса и я чакаше стръмен и каменист път.
— Ариела Билбро — каза той със служебен тон, — каква издръжка според вас ще е достатъчна и целесъобразна по делото, което сега се гледа в нашия съд?
— Мен ако ме питаш — отвърна тя, — за обуща и всичко друго стигат ми пет долара. Не са бог знае колко пари, ама все ще ми помогнат да стигна до брата.
— Посочената сума — каза съдията — е в рамките на разумното. Ранси Билбро, по решение на съда трябва да платите на ищеца сумата от пет долара, за да влезе в сила решението за развода.
— Отде да ги взема? — изпъшка Ранси. — Дадох ви всичко, което имах.
— В противен случай — каза съдията и изгледа страшно Ранси над очилата — ще бъдете привлечен под отговорност за незачитане на съда.
— Да почакаме до утре, бива ли? — примоли се съпругът. — Може да посбера оттук-оттам нещичко. Кой ти е мислил, че ще трябва да се плаща и издръжка.
— Гледането на делото се отлага за утре — обяви съдията. — Утре двамата трябва да се представите в съда и да се подчините на неговото решение. След това ще ви бъде връчен документът за развода.
Бинаджа Уидъп седна на прага и започна да си развързва обущата.
— Какво, да идем да преспиме у чичо Зайа, а? — каза Ранси.
Той се качи в колата от едната страна, а Ариела от другата. Рижото биче се подчини на удара на въжето, описа бавно полукръг и колата заскрибуца по пътя сред ореол от прах.
Мировият съдия Бинаджа Уидъп допуши бъзовата си лула. Малко след това взе седмичния си вестник и се зачете в него. Чете, докато падна здрач и буквите взеха да се мержелеят пред очите му. Тогава запали лоената свещ на масата и продължи да чете, докато луната изгря и извести, че е време за вечеря.
Съдията живееше в дървената хижа на склона близо до обелените тополи. Прибирайки се за вечеря, той трябваше да прекоси един ручей, който се прозираше между дафинови храсти. И в този миг от храстите изскочи някаква тъмна фигура и насочи пушка към гърдите му:
— Давай парите — каза фигурата — и нито гък! Много съм кибритлия и пръстът ми играе на спусъка.
— Имам само п-п-пет долара — измънка съдията и ги извади от джоба на жилетката.
— Навий ги — последва заповед — и ги мушни в дулото на пушката.
Банкнотата беше нова-новеничка. Дори непохватни и треперещи пръсти лесно можеха да я навият на ролце и (това вече беше по-трудно) да я мушнат в дулото на пушката.
— Хайде сега гледай си пътя — каза обирникът.
Съдията не чака да го подканят.
На другия ден рижото биче докара колата пред вратата на съда. Този път Бинаджа Уидъп си беше обул обущата, защото очакваше това посещение. В негово присъствие Ранси Билбро връчи на жена си петдоларова банкнота. Съдията впи поглед в банкнотата. Краищата й се подвиваха, сякаш, свита на ролце, бе седяла в дулото на пушка. Но той не каза нищо. Малко ли банкноти се подвиват така? Съдията даде на двамата по едно бракоразводно свидетелство. Те стояха в неловко мълчание и бавно засгъваха документа, който им гарантираше свобода. Жената хвърли на мъжа плах, пълен с несигурност поглед.
— Ти сигур ще се прибереш в хижата — каза тя. — С колата. Хлябът е в тенекиената кутия на полицата. Сланината съм прибрала в котлето, да не я сбарат кучетата. Не забравяй да курдисаш часовника довечера.
— А ти, значи, ще вървиш при брат си? — попита Ранси с хитро безразличие.
— Да, до вечерта все ще стигна. Те не са заритали за мен, ама къде другаде да ида? Я аз да тръгвам, че знаеш какъв е пътят. Е, да си кажем сбогом, Ранси… ако искаш де.
— Може ли да не кажа едно „сбогом“, аз да не съм куче? — изрече Ранси с мъченически глас. — Но ти комай бързаш да вървиш и не ти е до сбогуване.
Ариела не каза нищо. Тя сгъна внимателно петдоларовата банкнота и свидетелството и ги пъхна в пазвата си. Бинаджа Уидъп изпрати с тъжен поглед банкнотата.
Той си размисляше нещо и малко по-късно неговите думи показаха, че би могъл да се нареди както сред широко разпространената категория хора, готови да съчувствуват на всекиго, така и в тесния кръг на гениалните финансисти.
— Сигур ще ти бъде самотно довечера в старата хижа — продума Ариела.
Ранси Билбро се беше загледал в планините, ясносини сега в лъчите на слънцето. Той не се обърна към Ариела.
— Знам ли, може и да ми е самотно — каза той. — Но някой като го хванат щръклиците и пощурее да се разоставя, можеш ли го задържа насила?
— Да, да, не знам аз кой иска да се разоставя — каза Ариела, говорейки на дървеното столче. — И не знам някой да е искал да задържи някого.