При научаване на крайната резолюция на съда, президентът изпрати следната телеграма на ликвидаторите: „Струва ми се подхождащо на случая, че през седмицата, която отбелязва първата годишнина от моето управление, бяха премахнати препятствията и още веднъж една голяма американска институция е в състояние да изнася и множи американски ноу-хау и технологии по целия свят, присъединявайки се към другите големи компании, които ще направят този свят едно по-добро място. Поздравления“.
Брей захвърли вестника настрани.
— Истината все повече и повече угасва, нали?
Те се носеха по вятъра край Басатере, брегът на Сейнт Китс се губеше зад тях. Антония затегна въжетата, отпусна платната и се върна при руля. Тя седна до Скофийлд, прокарвайки пръсти по наболата му брада, в която повече преобладаваше сивият цвят.
— Къде отиваме, скъпи? — попита тя.
— Не знам — отговори Брей и наистина не знаеше. — Ще се носим по вятъра известно време, ако това ти харесва.
— Харесва ми.
Тя се наведе назад, поглеждайки лицето му, толкова вглъбено, толкова замислено.
— Какво ще се случи?
— То вече се е случило. Големите компании погълнаха Земята — отвърна той, усмихвайки се. — Гидероне беше прав; никой не може да го спре. А може би и не трябва. Нека и те да си намерят място под слънцето. Мисля, че вече няма значение. Накрая ще ме оставят на мира — ще ни оставят на мира. Те все още се страхуват.
— От какво?
— От хората. Просто от хората. Вдигни предното платно, моля те. Люлее ни твърде много. Ще тръгнем по-бързо…
— Накъде?
— Проклет да съм, ако зная. Зная само, че искам да съм там.