— Не съм сигурна дали изобщо е имало такава. Ти работиш повече от всички, които познавам.
Юриевич сви рамене.
— Беше хубаво, че от армията се съгласиха да пуснат сина ни.
— Той го поиска. Искаше да бъде с теб.
— Да, това е хубаво от негова страна. Обичам го, но почти не го познавам.
— Всички казват, че бил прекрасен офицер. Можеш да се гордееш с това.
— О, горд съм, наистина. Само че просто не знам какво да му кажа. Толкова малко общо имаме помежду си. Водката помогна много снощи.
— Не сте се виждали почти две години.
— Всички знаят, че трябваше да работя.
— Ти си учен. — Жена му стисна ръката му. — Но не и днес. Не и през следващите три седмици! Никакви лаборатории, никакви черни дъски, никакви нощни събрания с нетърпеливите млади професори и студенти, които искат да се похвалят на всеки, че са работили с великия Юриевич. — Тя извади цигарата измежду устните му и я угаси. — А сега си изяж закуската и се облечи. Зимният лов ще ти се отрази доста добре.
— Скъпа ми жено — запротестира Димитри, смеейки се. — Това сигурно ще ме убие. Не съм стрелял с пушка повече от двадесет години!
Лейтенант Николай Юриевич вървеше тежко през дълбокия сняг към старата сграда, която някога представляваше конюшнята на дачата. Той се обърна и погледна огромната триетажна основна сграда. Тя блестеше на утринната слънчева светлина, малък мраморен палат, положен в мраморната котловина, издълбана в снежната гора.
Москва почиташе много баща му. Всеки искаше да знае за великия Юриевич, този брилянтен, иначе сприхав мъж, чието име само плашеше водачите на западния свят. Говореше се, че Димитри Юриевич носи в главата си формулите на дузина ядрени тактически оръжия; знаеше се, че ако бъде оставен в оръжеен склад с пригодена лаборатория, той би могъл да създаде такава бомба, която да унищожи централната част на Лондон, целия Вашингтон или по-голямата част от Пекин.
Това беше великият Юриевич, човек, неподвластен на никакви критики и дисциплина, освен действията и думите му, които понякога бяха невъздържани. Не ставаше въпрос за вярност и служба на държавата.
Димитри Юриевич беше петото дете на беден селянин от Куров. Без държавата той би вървял след магарето в нивата на някой аристократ. Не, той беше комунист в кръвта си, но както всички способни мъже нямаше търпимост към бюрокрацията. Говореше се за неговите привички и скандали, но никога досега не беше подвеждан под отговорност за тях. Поради това мнозина искаха да се запознаят с него.
Николай допускаше, че дори само близостта му с великия Юриевич би променила неговото отношение спрямо тях.
Лейтенантът знаеше, че това е положението днес и това го изпълваше с неприятно чувство. „Гостите“, които вече пътуваха към бащината му дача, на практика се бяха самопоканили. Единият от тях беше командирът на Николай от батальона във Вилнюс, а другия Николай дори и не познаваше. Приятел на командира от Москва, човек, който според думите на командира, би могъл да направи добра услуга на младия лейтенант, ако се наложи. Николай не се интересуваше от подобни връзки; първо той разчиташе на себе си, а след това беше и син на баща си. Сам щеше да търси начин да се оправи; за него това беше много важно. Но не би могъл да откаже на настоящия си командир, защото ако имаше някой в съветската армия, който да заслужава по-приятелско отношение, това беше полковник Янек Дригорин.
Дригорин не се страхуваше да говори срещу корупцията, която беше бич за специалните офицерски части. Клубовете в черноморските курорти бяха поддържани с фалшиви фондове, складовете бяха пълни с контрабандна стока, противно на всякакви армейски разпореждания с военни самолети в поделенията бяха докарвани жени.
Той беше изритан от Москва, изпратен във Вилнюс да гние в забвение. Докато Николай Юриевич беше двайсет и една годишен лейтенант, носещ голяма отговорност, но на нисък служебен пост, Дригорин беше висш военен талант, обречен на забрава при ниския пост, който заемаше. Ако такъв мъж пожелаеше да прекара един ден с баща му, Николай не би имал нищо против. А и в края на краищата полковникът беше разкошен човек; чудеше се само що за птица бе другият.
Николай стигна до конюшните и отвори вратата, която водеше към яслите. Пантите бяха смазани; старата врата се отвори без звук. Той тръгна покрай чудесно поддържаните клетки, в които някога бяха държани най-добрите породи коне, и се опита да си представи как е изглеждала Русия в онези времена. Почти чуваше цвиленето на жребците с огнени очи, нетърпеливото потропване на копитата, виковете на ловците, нетърпеливи да препуснат към полетата.