Някаква фигура се виждаше на петнайсет метра над земята, а в ръцете й имаше пушка с телескопичен мерник. Убиецът носеше снежнобяла куртка с бяла кожена качулка, а лицето му беше закрито от огромни черни слънчеви очила.
Николай мислеше, че ще повърне от гняв и омраза. Мъжът се смееше и лейтенантът знаеше, че се смее на него. Той вдигна с ярост пушката си. Заслепи го експлозия от сняг, последвана от силния трясък на мощната пушка. Последва втори изстрел; куршумът се заби в дървото над главата му. Той се отдръпна под прикритието на дънера.
Друг изстрел, този път от по-близо, не от бора на убиеца.
— Николай!
Мозъкът му се пръсна. Не остана нищо друго, освен гняв. Гласът, който викаше името му, беше на баща му.
— Николай!
Още един изстрел. Войникът скочи от земята, стреляйки по посока на дървото, и изтича през снега.
Обзе го смразяващо предчувствие. Не чуваше и не чувстваше нищо, докато не осъзна, че лицето му беше студено.
Премиерът на Съветска Русия постави ръцете си върху дългата маса под прозореца, който гледаше към Кремъл. Той се наведе и разгледа снимките, плътта на огромното му селско лице беше отпусната от изтощение, очите му бяха изпълнени с яд и гледаха шокирано.
— Ужасно — прошепна той. — Ужасно е, че тези мъже умряха по такъв начин. Поне Юриевич да беше оцелял — а то… и какъв край.
В стаята имаше още двама мъже и една жена, които седяха около друга маса, с неподвижни лица гледаха премиера. Пред всеки от тях имаше кафява папка и беше явно, че всеки беше загрижен заседанието да продължи. Но никой не си позволяваше да прекъсне мислите на премиера; злият му нрав можеше лесно да бъде предизвикан от подобни прояви на нетърпение. Той беше човек, чийто мозък работеше по-бързо от тези на останалите в стаята, но въпреки това решенията вземаше бавно, поради сложността на проблемите. Той успяваше да оцелее в един свят, в който само най-бързите и най-хитрите оцеляват.
Страхът беше оръжието, което той изключително умело използваше.
Изправи се, избутвайки настрани с отвращение снимките и закрачи към заседателната маса.
— Всички ядрени установки са в готовност, а подводниците ни приближават стрелковите позиции — каза той. — Искам тази информация да бъде предадена до всички посолства. Използвайте кодовете, които Вашингтон успя да разгадае.
Единият от мъжете на масата се наклони напред. Той беше дипломат по-стар от премиера, очевидно беше дългосрочен сътрудник и това му позволяваше да говори по-свободно от другите двама.
— Поемате риск. Който не съм сигурен, че е оправдан. Не сме сигурни за реакцията им. Американският посланик явно беше силно шокиран. Познавам го; не лъжеше.
— Тогава не е бил информиран — намеси се отсечено вторият мъж. — Що се отнася до ВКР, ние сме сигурни. Куршумите и гилзите бяха идентифицирани: седеммилиметрови — с резба за придаване на въртеливо движение. Бяха маркирани, няма как да сгрешим. Били са изстреляни от „Браунинг Магнум“. Какво повече ви трябва?
— Доста повече от това. Не е толкова трудно да се снабдиш с такова оръжие и се съмнявам, че американски убиец би оставил визитната си картичка.
— Би могъл, ако това е оръжието, с което най-често е боравил. Имаме подобен модел.
Мъжът от ВКР се обърна към жената на средна възраст, чието лице сякаш бе изсечено от гранит.
— Ще можете ли да обясните, другарю директор.
Жената отвори своята папка и прегледа най-горния лист, преди да започне да говори. Тя обърна на следващата страница и заговори на премиера, като погледът й отбягваше дипломата.
— Както знаете, имало е двама убийци, вероятно и двамата — мъже. Единият трябва да е бил изключително точен в координацията си и в стрелбата, а другият без съмнение е притежавал същите качества, но освен това е бил и експерт в областта на електронните подслушвателни средства. Има оставени следи — миниатюрни кабелчета и отпечатъци, насочващи ни към местата, където се е намирала апаратурата — това ни кара да вярваме, че разговорите в дачата са били подслушвани.
— Вие описвате експерти на ЦРУ, другарко — прекъсна я премиерът.